Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Колко далече? Колко време?

Тя сви рамене.

— От Коланси.

Мъжът примига, обърна се за миг към адюнктата, после отново към Бадале.

— Колко дни трябва да се върви до вода?

Тя поклати глава.

— До Икариас, където има кладенци… Не мога да си спомня. Седем дни? Десет?

— Невъзможно — каза някой от тълпата, събрала се зад адюнктата. — Имаме запаси само за ден. Без вода, три дни най-много… Адюнкта, не можем да се справим.

Бадале кривна глава.

— Където няма вода, има кръв. Мухи. Елитри. Където няма кръв, има деца, които са умрели.

— Юмрук Блистиг е прав този път, адюнкта — каза някой. — Не можем да направим това.

— Капитан Фидлър.

— Да?

— Наредете на съгледвачи да отведат онези, които могат да вървят, до фургоните с храна. Помолете хундрилите да се погрижат за тези, които не могат. Вижте всяко да получи вода и храна, ако могат да намерят.

— Да, адюнкта.

А после пъхна ръце под Рут и го вдигна. „Рут сега е Хелд. Той носеше Хелд, докато вече не можеше да я носи, а сега го носят, и така продължава това.“

— Адюнкта — рече тя, докато Фидлър отнасяше Рут, — наричат ме Бадале и имам стихове за теб.

— Дете, ако постоиш още малко без помощ, ще умреш. Ще чуя стиховете ти, но не сега.

Бадале се усмихна.

— Да, мамо.

„И за вас имам стихове.“ Взираше се в напрягащите се гърбове, в изпъващите се въжета, в съборените статуи край пътя. Две нощи вече след онази среща, последния път, когато Бадале бе видяла адюнктата. Или мъжа на име Фидлър. А водата вече бе свършила и Рут все още не искаше да се събуди, и Садик седеше върху балите и редеше боклуците си на фигурки, и след това отново ги прибираше, за следващия път.

Слушаше караниците. Чуваше свадите, виждаше кипналите изведнъж въртопи, където замахваха юмруци, счепкваха се войници, вадеха се ножове. Гледаше как тези мъже и жени залитат напред към смъртта, защото Икариас бе много далече. Нищо не им беше останало за пиене, а онези, които пиеха собствената си пикня, вече започваха да полудяват, защото пикнята е отрова — но не пиеха кръвта на мъртвите. Просто ги оставяха да лежат на земята.

Тази нощ беше преброила четиридесет и пет. Предната нощ бяха трийсет и девет, а в деня между тях бяха изнесли седемдесет и две тела от лагера, без да си правят труда да копаят ров, просто ги оставиха да лежат в редици.

Децата от Змията бяха на фургоните с храна. Тяхното вървене бе свършило и те също умираха.

„Икариас. Виждам кладенците ти. Бяха почти пресъхнали, когато те оставихме. Нещо отнема водата им, дори и сега. Не знам защо. Но няма значение. Няма да стигнем до тях. Вярно ли е тогава, че всички майки трябва да се провалят? И всички бащи трябва да си отидат, и никога повече да не ги видим отново?“

„Майко, имам стихове за теб. Ще дойдеш ли при мен? Ще чуеш ли думите ми?“

Фургонът трополеше, тежките се напрягаха. Умираха войници.

Вече бяха излезли на път. Съгледвачите на Фидлър го бяха проследили лесно. Малки избелели кости, всички, които бяха паднали зад момчето на име Рут и момичето, наречено Бадале. Всяка малка купчинка, в която се спънеше, бе обвинение, ням укор. Тези деца. Бяха направили невъзможното. „А сега ние ги предаваме.“

Чуваше кръвта в собствените си жили, трескава, нахлуваща в кухи места, и звукът, който издаваше бе несекващ вой. Вярваше ли все още адюнктата? Сега, след като вече умираха с десетки, държеше ли все още на вярата си? Когато решимостта, когато упоритата воля се окажат недостатъчни, тогава какво? Нямаше отговори на тези въпроси. Ако я потърсеше… „не, има си ги предостатъчно. Всички са постоянно на главата й. Юмруци, капитани, лечители.“ Освен това говоренето бе изтезание — устните се разцепват, подпухналият език се мъчи да се размърда, гърлото е стегнато и раздрано. Всяка изречена дума беше болезнена.

Вървеше със съгледвачите си и не искаше да се задържи назад, да види какво става в колоната. Не искаше да види разпадането й. Теглеха ли все още неговите тежки фургоните? Ако го правеха, бяха глупци. Останали ли бяха още от онези примрели от глад деца? Онова момче, Рут — който беше носил онова нещо толкова дълго в ръцете си, че изглеждаше невъзвратимо осакатен, — още ли беше в кома, или беше издъхнал, повярвал, че ги е спасил всички?

„Това би било най-добре. Да яхне заблудата към забрава. Никакви призраци няма тук, не и в тази пустиня. Душата му просто се е отнесла. Просто. Мирно. Вдига се, понася онова бебе — защото винаги ще носи онова бебе. Лек път, момче. Лек път и на двама ви.“