Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Тя първо — каза Рут. — Моля ви, малкото първо.

Жестът бе недвусмислен и без да се поколебае, таткото пристъпи напред, и докато Рут дръпваше парцала от малкото сбръчкано личице на Хелд, брадатият мъж се наведе.

Бадале го видя как се присви от ужас, видя го как се взря в присвитите очи на Рут.

Затаи дъх. Зачака.

А той наклони меха, опря отвора на устата на Хелд и водата закапа. Тя въздъхна.

— Този татко, Рут, е добър татко.

Едно от ноктестите деца, година-две по-голямо от Рут, се приближи и нежно пое Хелд от ръцете му. Той понечи да се възпротиви, но нямаше нужната сила и когато бебето се озова в ръцете на непознатото момче, ръцете на самия Рут останаха присвити, все едно още я държеше, и Бадале видя как са се свили и стегнали сухожилията на лактите му. И мисълта й се върна назад, помъчи се да си спомни кога за последен път бе видяла Рут да не държи Хелд, и не можа.

Бебето вече бе призрак в ръцете му.

Таткото плачеше — тя виждаше вадичките, стичащи се по коравите му, изпечени от слънцето страни — и натика мундщука в устата на Рут, насила го пъхна между устните му. Няколко капки и отново навън.

Рут преглътна.

Другите деца с нокти се шмугнаха покрай тях, в навитата Змия, всяко заизважда меха си. Но не бяха достатъчно. Въпреки това продължиха.

И сега Бадале видя нова Змия, излизаше от залеза, и тази беше от желязо и ризници, и тя знаеше, че я е виждала вече, в сънищата си. Беше виждала отвисоко тази искряща змия. „Татковци и майки, но всички деца. А там — виждам я — онова там е единствената им майка. Виждам я. Идва.“

Около жената се изсипаха хора, с още мехове с вода.

Тя спря до брадатия мъж, очите й се спряха на Бадале, а когато заговори, бе на езика от сънищата на Бадале.

— Фидлър, те вървят в грешната посока.

— Да, адюнкта.

— Виждам само деца.

— Да.

Зад тази жена заговори друг войник.

— Но… Адюнкта, чии са те?

Тя се обърна.

— Няма значение, Юмрук, защото вече са наши.

Рут се обърна към Бадале.

— Какво казват?

— Казват, че трябва да се върнем обратно.

— Обратно? — прошепна той.

— Рут, ти не се провали — каза Бадале. — Ти поведе Змията и слепият ти език пробяга навън, и намери тези чужденци, които вече не са чужди. Рут, ти ни изведе от смъртта в живота. Рут… — Пристъпи към него. — Вече можеш да отдъхнеш.

Брадатият мъж — когото нарекоха Фидлър — успя да задържи Рут, но двамата паднаха на колене.

Адюнктата пристъпи към него.

— Капитане? Жив ли е?

Той долепи ухо до гърдите на Рут, после вдигна очи.

— И да бие все още сърцето му, адюнкта, не мога нито да го усетя, нито да го чуя.

Бадале заговори на езика им.

— Жив е, татко. Просто си отиде. За малко.

Мъжът, когото мама бе нарекла „Юмрук“ и който бе отстъпил назад, се приближи към нея.

— Дете, как така говориш малазански? Коя си ти?

„Коя съм? Не знам. Никога не съм знаела.“ Погледна мама в очите.

— Рут ни доведе до вас. Защото вие сте единствените останали.

— Единствените?

— Единствените, които няма да ни оставите. Ти си нашата майка.

При тези думи адюнктата сякаш се стъписа и очите й пламнаха от болка. Извърна лице от Бадале, а тя посочи Фидлър.

— А той е нашият татко и скоро ще си отиде, и никога повече няма да го видим отново. Както става с татковците. — Тази мисъл я натъжи, но тя тръсна глава да махне тъгата. — Просто така става.

Адюнктата трепереше и сякаш не можеше да погледне Бадале. Вместо това се обърна към мъжа до себе си.

— Юмрук, отворете резервните бурета.

— Адюнкта! Погледнете ги! Половината ще умрат преди разсъмване!

— Юмрук Блистиг, дадох заповед.

— Не можем да хабим никаква вода! Не и за тези… тези…

— Подчинете се на заповедта ми — каза адюнктата с много уморен тон. — Или ще заповядам да ви екзекутират. Тук. Моментално.

— И ще се изправите пред открит бунт! Заклевам се…

Фидлър се беше изправил, тръгна и застана пред Юмрук Блистиг толкова близо, че Юмрукът отстъпи назад. Фидлър не каза нищо, само се усмихна и белите му зъби блеснаха изпод сплъстената ръждива брада.

Блистиг изръмжа и се обърна.

— На ваша отговорност тогава.

— Капитани Юил и Гъд, придружете Юмрука — каза адюнктата.

Мъж и жена, които се бяха задържали назад, се обърнаха и тръгнаха от двете страни на Блистиг назад по колоната.

Фидлър се върна при лежащия на земята Рут. Коленичи до момчето и отпусна длан върху мършавото му лице. След това вдигна очи към Бадале.

— Той ви преведе?

Тя кимна.