Жорж Санд - Индиана

— Ах, ти си тук, ти!… — извика тя, като се хвърли почти умираща на гърдите му. — Ти си моят добър ангел, само ти! Но идваш много късно, не мога да направя нищо за тебе, освен да те благословя, преди да умра.

— Вие няма да умрете, скъпа приятелко — отговори Ралф развълнуван. — Животът все още може да ви се усмихне. Законите, които пречеха на щастието ви, няма да пречат отсега нататък на любовта ви. Какво не бих дал, за да разруша непреодолимия чар, с който ви омагьоса един човек, когото не обичам и не уважавам, но това не е в моя власт и аз не мога повече да ви гледам да страдате. Животът ви досега беше ужасен, не би могъл да стане по-лош. Освен това, ако моите тъжни предположения се сбъднат, ако щастието, за което сте мечтали, се окаже краткотрайно, поне ще знаете, че сте го изпитали, поне няма да умрете, преди да сте го вкусили. Затова преодолях лошите си чувства. Съдбата, която ви оставя самотна в моите ръце, ме задължава в качеството ми на опекун и баща да ви съобщя, че сте свободна и можете да свържете съдбата си със съдбата на господин дьо Рамиер. Делмар вече не е между живите.

По бузите на Ралф бавно се стичаха сълзи. Индиана рязко се надигна в леглото си, закърши отчаяно ръце и извика:

— Мъжът ми е мъртъв! Аз го убих, а вие ми говорите за бъдеще и за щастие! Сякаш то е възможно за човек, който се ненавижда и се презира! Но знайте, че бог е справедлив и аз съм прокълната! Господин дьо Рамиер е женен.

Тя падна изтощена в обятията на братовчед си. Заговориха пак за това няколко часа по-късно.

— Разбирам, че имате угризения на съвестта, но успокойте се — каза й Ралф с тържествен и в същото време кротък и тъжен тон. — Делмар беше умрял, когато вие сте го напуснали; той не се събуди и не узна за вашето бягство. Умря, без да ви проклина и без да плаче за вас. Като се събудих сутринта, видях, че лицето му е виолетово и спи тежък трескав сън — беше получил апоплектичен удар. Изтичах в стаята ви, изненадах се, че не сте там, но нямах време да размислям. Разтревожих се от отсъствието ви чак след смъртта на Делмар. Медицинската помощ беше излишна, състоянието му се влошаваше. Един час по-късно той издъхна в ръцете ми, без да дойде в съзнание. Едва в последния момент душата му, успокоена и изстинала, направи последно усилие да се съживи. Той потърси ръката ми — помисли, че е вашата, защото неговите ръце вече бяха посинели и безчувствени; помъчи се да я стисне и умря, произнасяйки със заекване вашето име.

— Аз чух последните му думи — каза Индиана с мрачно изражение. — Точно когато го напусках завинаги, той ми каза в съня си: „Този човек ще те погуби.“ Думите му са тук — добави тя, като посочи с едната ръка сърцето, а с другата челото си.

— Когато се окопитих и престанах да мисля за умрелия — продължи Ралф, — се сетих за вас, за вас, Индиана. Отсега нататък вие бяхте свободна и щяхте да оплаквате господаря си само от доброта и християнско милосърдие. На мен единствен смъртта отнемаше нещо, защото той беше мой приятел и дори да не беше всякога приветлив, поне нямах съперници в сърцето му. Страхувах се, че неочакваната новина ще ви разстрои, затова реших да ви дочакам пред входа на къщата; смятах, че ще се върнете скоро от утринната си разходка. Чаках дълго. Няма да ви разказвам за тревогите си, как ви търсих, какъв ужас изживях, като намерих окървавения и разкъсан труп на Офелия. Вълните бяха го изхвърлили на брега. Сигурен бях, че ще открия скоро и вашия труп, мислех, че сте се хвърлили в морето; три дни бях уверен, че на земята не ми остава нито едно същество, което да обичам. Безполезно е да ви говоря за мъките си, вие сигурно сте ги предвидили, преди да ме напуснете.

Скоро обаче в колонията се разпространи новината, че сте избягали. Един кораб, който пусна котва в нашето пристанище, се беше разминал отблизо с кораба „Йожен“ в Мозамбикския пролив; някой от пътниците ви познал и след три дни целият остров говореше да вашето заминаване.

Няма да ви разказвам за нелепите и оскърбителни слухове, които се разнесоха поради нещастното съвпадение на двете събития — бягството ви и смъртта на мъжа ви. Мен също не ме пощадиха, направиха много „великодушни“ предположения, но това никак не ме интересуваше. Още един дълг имах да изпълня на земята — да се уверя, че сте жива, и да ви помогна, ако е необходимо. Заминах малко след вас, но пътуването бе ужасно. Във Франция съм от една седмица. Първата ми мисъл беше да изтичам при господин дьо Рамиер, за да се осведомя за вас. Но случайно срещнах прислужника му Карл, който ви беше довел тук. Не зададох други въпроси, интересуваше ме само вашият адрес; веднага дойдох тук, убеден, че няма да ви намеря сама.