Жорж Санд - Индиана

— Как! — извика той. — Ето я моята красива пътничка! Нима се върнахте вече от Париж? Добре направихте, че дойдохте, защото утре заминавам. Ще се върнете ли на остров Бурбон?

Той разказа на госпожа Делмар, че я търсил навсякъде, за да й предаде вещите. Но когато я отведоха в болницата, Индиана нямаше документи, от които да установят името й. Тя беше записана в администрацията на болницата и в полицията в графата „Неизвестни“; затова капитанът не беше научил нищо за нея.

На другия ден въпреки слабостта и умората Индиана замина за Париж. Би трябвало да се успокои, като виждаше, че политическите събития са взели друг обрат; но тревогата не разсъждава, а любовта е в плен на наивни страхове.

Щом пристигна в Париж, тя изтича у Реймон и разпита със свито сърце портиера.

— Господинът е много добре — отговори той. — Сега е в Лани.

— В Лани ли? Сигурно искате да кажете в Серси?

— Не, госпожо, в Лани! Той сега е собственик на това имение.

„Милият Реймон — помисли Индиана, — той е откупил нашето имение, за да ме приюти от хорската злоба, която няма да може да ме достигне там. Значи, е бил сигурен, че ще дойда!…“

Опиянена от радост, тя полетя лека като птичка към новия живот, настани се в един хотел; прекара нощта и остатъка от деня в почивка. Горкичката, колко дълго не беше спала спокойно! Сънищата й бяха сладки и измамни, но когато се събуди, не съжали, че свършват, защото я чакаше надеждата. Тя се облече грижливо; знаеше, че Реймон държи на подробностите на тоалета, затова предната вечер си беше поръчала хубава нова рокля, която й донесоха сутринта. Но когато пожела да нагласи косата си, не видя великолепните си къдрици; по време на болестта бяха отрязали косата й. Индиана забеляза това едва сега — от тежки грижи не й беше останало време да обръща внимание на дребните неща.

Все пак, когато зави късите черни къдрици над бялото си тъжно чело, когато постави върху хубавата си глава шапчица английски модел, наричана тогава като намек за изгубените богатства „три процентова“, когато закичи на колана си букетче цветя, чието ухание Реймон обичаше, окрили я надежда, че все още ще му хареса; защото беше станала бледа и крехка като в първите дни на запознанството им, а тежката болест беше заличила от лицето й следите от тропическото слънце.

Следобед нае екипаж и пристигна към девет часа вечерта в едно село в края на гората Фонтенбло. Накара да разпрегнат конете, поръча на кочияша да я чака до другия ден и тръгна сама пеш по една пътека сред гората, която за по-малко от четвърт час я отведе в парка Лани. Помъчи се да отвори малката врата, но тя беше заключена. Индиана искаше да влезе незабелязано, да избегне прислужниците и да изненада Реймон. Тръгна край стената на парка. Оградата беше стара; тя си спомни, че на места е счупена и, за щастие, намери пролука, откъдето се промъкна съвсем леко.

Когато стъпи върху земята, принадлежаща на Реймон и която сега щеше да бъде нейно убежище, нейна светиня, крепост и родина, сърцето й заби от радост. Измина лека и ликуваща добре познатите лъкатушни алеи. Влезе в английския парк, мрачен и самотен от тази страна. Всичко беше както преди; само мостчето, свързано с толкова тежки спомени, беше изчезнало и руслото на реката беше изместено; единствено местата, напомнящи за смъртта на Нун, бяха изменили облика си.

„Искал е да ми спести жестоките възпоминания — помисли Индиана, — не е било необходимо, аз бих могла всичко да понеса. Нали заради мене тези угризения ще го мъчат цял живот? Отсега нататък няма да се различаваме, защото и аз извърших престъпление. Кой знае дали не съм причинила смъртта на мъжа си! Реймон може да ми отвори обятията си, любовта ще ни замени чистата съвест и добродетелта.“

Тя премина реката по дъските, сложени там, където щяха да правят нов мост, и влезе в цветните алеи. Трябваше да спре за миг — сърцето й биеше до спукване; вдигна очи към прозореца на някогашната си спалня. Какво щастие! През сините завеси проникваше светлина, Реймон беше там! Нима можеше да живее в друга стая? Вратата на тайната стълба беше отворена.

„Той ме чака — помисли си Индиана, — ще бъде щастлив, но няма да се изненада.“

Горе на стълбата се спря, за да си поеме дъх: остана без сили пред радостта, както и пред скръбта. Наведе се и погледна през ключалката. Реймон беше сам, той четеше. Наистина там седеше Реймон, силен и жизнен; мъките не бяха го състарили, политическите бури не бяха му отнели нито косъм от главата; той седеше там спокоен и красив, подпрял чело с бялата си ръка, която се губеше в черните му коси.