Жорж Санд - Индиана

И тъй Реймон започна често да ходи в Лани и посещенията му бяха приятни на господин Юбер, защото, както вече знаем, господин дьо Рамиер притежаваше способността да се харесва и скоро богатият плебей започна да мечтае да го направи свой зет. Но искаше дъщеря му сама да го избере, затова предостави пълна свобода на младите да се опознаят и харесат.

Лор дьо Нанжи не бързаше да ощастливи Реймон; тя изкусно го държеше между съмнението и надеждата. Далеч не така великодушна като госпожа Делмар, но много по-опитна, студена и умееща да ласкае, горда и в същото време приветлива, тя беше жената, която можеше да подчини Реймон; защото го превъзхождаше по ловкост, точно както той превъзхождаше Индиана. Лор много скоро разбра, че апетитите на този неин обожател са насочени към богатството й, а не към самата нея. Но беше достатъчно благоразумна да не очаква нищо повече; познаваше заобикалящия я свят и разбираше, че не може да мечтае за безкористна любов, след като има два милиона. Спокойно и философски гледаща на нещата, тя се примири с участта си и не осъждаше Реймон; не го презираше, че е пресметлив и практичен като своя век; само че го разбираше прекалено добре, за да го обича. Тя се гордееше, че не пада по-долу от този студен и разсъдлив век; честолюбието й би страдало, ако сърцето й лелееше наивните мечти на глупава пансионерка; би се червила от всяко разочарование като от глупост; с една дума стремеше се с всички сили да избегне любовта, както госпожа Делмар смяташе за свой дълг да се отдаде изцяло на любовта.

Госпожица дьо Нанжи беше решила да понесе брака като социална необходимост, но си доставяше лукавото удоволствие да използува свободата, която й принадлежеше, и да властвува още малко над човека, който се стремеше да й я отнеме. За тази девойка, осъдена да понесе всичките задкулисни борби на богаташите, не съществуваха безгрижна младост, сладки мечти, блестящо измамно бъдеще. За нея животът беше хладна сметка, а щастието — наивна илюзия, от която трябваше да се защищава като от комична слабост.

Докато Реймон се мъчеше да се подреди, Индиана се приближаваше към бреговете на Франция. Но как се изненада и ужаси, когато пристигайки в Бордо, видя, че над стените му се развява трицветното знаме! В града цареше оживление; предната вечер едва не бяха убили префекта; народът се надигаше; гарнизонът се готвеше да се хвърли в кървава схватка; още никой не знаеше какъв е изходът от въстанието в Париж.

„Идвам много късно!“ — беше мисълта, която порази като гръм Индиана. В уплахата си остави на кораба малкото пари, които носеше, и заброди из града като обезумяла. Потърси дилижанс за Париж, но колите бяха претъпкани с хора, които бягаха или бързаха да разграбят имуществата на победените. Едва вечерта намери място. Точно когато се качваше в колата, патрулът от националната гвардия спря пътниците и поиска книжата им. Индиана нямаше документи. Докато тя се мъчеше да разсее глупавите подозрения на победителите, около нея заговориха, че кралската власт е свалена, кралят избягал и министрите, както и всичките им привърженици са избити. Тези новини, съпроводени от смях, тропот и радостни викове, нанесоха смъртен удар на госпожа Делмар. Едно единствено нещо я интересуваше в цялата революция; във Франция за нея съществуваше един единствен човек. Тя падна в несвяст на паважа и дойде в съзнание след няколко дни в болницата.

Излезе оттам два месеца по-късно без пари, без дрехи, без багаж, слаба, залитаща, изтощена от възпаление на мозъка, от което на няколко пъти щеше да загуби живота си. Когато се озова на улицата сама, едва държейки се на краката си, без подкрепа, без средства и сили, когато се помъчи да си припомни какво й се беше случило и разбра как загубена и самотна е в този голям град, тя изпита неизразимо чувство на страх и отчаяние; съдбата на Реймон сигурно отдавна беше решена и около нея нямаше нито едно същество, което би могло да я спаси от страшната неизвестност. Ужасното съзнание, че е изоставена, подтисна сломеното й сърце и безнадеждното отчаяние, последица от несгодите, притъпи всичките й способности. Тя се повлече разтърсвана от треска, като убита, към пристанището; седна на един камък, за да се сгрее на слънцето, и загледа безразлично и втренчено водата, течаща в краката й. Поседя така няколко часа без сили, без надежда, без воля; най-сетне си спомни, че има багаж и пари на кораба „Йожен“, които все още можеше да получи; но нощта беше се спуснала и тя не посмя да се смеси с моряците, които приключваха дневната си работа, разменяйки си груби шеги, и да ги запита за кораба. Понеже не искаше да привлича вниманието, напусна пристанището и се скри в развалините на една къща зад широкия крайбрежен булевард Кенконс. Прекара сгушена в един ъгъл нощта — студена октомврийска нощ, изпълнена с горчиви мисли и страхове. Най-сетне се развидели; почувствува остър, неумолим глад. Реши да проси. Но дрехите й, макар че бяха в лошо състояние, не бяха просяшки; разглеждаха я любопитно, недоверчиво, иронично, но не й дадоха нищо. Тя се повлече отново към пристанището и запита за кораба „Йожен“ първия лодкар, когото срещна — корабът все още не беше отплувал от Бордо. Потърси лодка и завари Рандом на закуска.