Жорж Санд - Индиана

Индиана блъсна бързо вратата — тя веднага се отвори.

— Ти си ме чакал! — извика тя, като падна на колене и притисна пламналата си глава до гърдите на Реймон. — Броил си месеците, дните! Виждал си, че времето минава, но въпреки това си знаел, че не мога да не отговоря на твоя зов!… Ти ме извика и ето, аз съм тук, тук съм, струва ми се, че умирам!…

Мислите се объркаха в главата й, тя остана за миг мълчалива, задъхана, неспособна да говори и мисли.

После отвори очи като събудена от сън, позна Реймон и нададе вик на неистова радост; прилепи устни до неговите устни, обезумяла, пламенна и щастлива. Той седеше блед, безмълвен, неподвижен, като ударен от гръм.

— Не ме ли познаваш? — извика тя. — Аз съм, аз, твоята Индиана, твоята робиня, която ти извика от изгнанието и която измина три хиляди левги, за да те обича и да ти служи. Аз съм твоята избраница в живота, която напусна всичко, захвърли всичко, от нищо не се побоя, за да ти донесе този миг на радост! Кажи, нали си щастлив? Нали си доволен от нея? Кажи! Аз чакам наградата си! Една дума, една целувка и ще бъда възнаградена стократно!

Но Реймон не отговаряше. Прословутото му хладнокръвие го беше напуснало. Той беше смазан от изненада, от разкаяние, от страх, като гледаше тази жена в краката си; закри лицето си с ръце и пожела да умре начаса.

— Боже мой! Боже мой! Ти не казваш нищо, не ме целуваш, не ми говориш! — извика госпожа Делмар, прегръщайки коленете на Реймон, притискайки ги до гърдите си. — Нима не можеш да говориш? Щастието причинява болка, то може да убива, зная! Ах, ти се измъчваш, задушаваш се, появих се много внезапно! Но опитай се да ме погледнеш; виж колко съм бледа, колко съм остаряла, колко съм страдала? И все заради тебе! Затова ще ме обичаш още повече! Кажи ми една дума, една единствена дума, Реймон!

— Иска ми се да плача! — отговори с глух глас Реймон.

— На мене също — каза тя, като покри ръцете му с целувки. — Ах, да, сълзите облекчават мъката! Плачи, плачи на моите гърди, аз ще изтрия сълзите ти с целувките си! Дойдох тук, за да ти даря щастие, за да стана всичко, което ти поискаш, твоя приятелка, слугиня, любовница! Някога бях много жестока, безумна, егоистка! Накарах те да страдаш и не пожелах да разбера, че искам нещо извън силите ти! Но оттогава аз много размишлявах и след като ти не се страхуваш от хорското мнение и си готов на всичко, за да бъдеш с мен, нямам право да ти откажа каквато и жертва да поискаш. Разполагай с мен, с кръвта ми, с живота ми, твоя съм тялом и духом! Изминах три хиляди левги, за да ти принадлежа, за да ти кажа това! Вземи ме, аз съм твоя собственост, ти си моят господар!

Пъклена мисъл се мярна в главата на Реймон. Той откри лицето си и погледна Индиана с дяволско хладнокръвие; по устните му заигра жестока усмивка, очите му заискриха, защото Индиана беше все още много красива.

— Първо трябва да те скрия — каза той и стана.

— Защо ще ме криеш? — запита тя. — Нима ти не си господар тук и не можеш да ме защитиш? Та аз нямам вече никого на земята освен тебе! Без теб ще трябва да прося по пътищата. Хайде, не се страхувай, дори светът няма да посмее да приеме като престъпление любовта ти към мене! Аз съм виновна за всичко… Аз!… Но къде отиваш? — извика Индиана, като го видя, че тръгва към вратата.

Вкопчи се в него и се повлече по земята ужасена, като дете, което не иска да го оставят нито за миг само.

Той се канеше да превърти два пъти ключа, но закъсня. Вратата се отвори, преди да успее да протегне ръка, и Лор дьо Нанжи влезе; тя изглеждаше по-скоро възмутена, отколкото изненадана; не възкликна дори, а се наведе, за да изгледа, примигвайки, жената, която лежеше полузагубила свяст на земята; после каза с горчива, студена и презрителна усмивка:

— Госпожа Делмар, на вас като че ли ви е забавно да поставяте в неудобно положение трима души. Благодаря ви, че ми предоставихте най-малко смешната роля, за това ще ви се отплатя. Благоволете да се оттеглите.

Негодуванието върна силите на Индиана. Тя се изправи горда, изпълнена с достойнство.

— Коя е тази жена? — запита тя Реймон. — И с какво право ми заповядва във вашия дом?

— Вие тук сте в моя дом, госпожо — каза Лор.

— Защо мълчите, господине? — извика Индиана, като гневно разтърси ръката на нещастния Реймон. — Кажете ми, ваша любовница ли е тази жена или ваша съпруга?

— Моя съпруга — отговори Реймон с глупав вид.

— Прощавам ви незнанието — каза госпожа дьо Рамиер с жестока усмивка, — ако бяхте останали там, където ви зове дългът, щяхте да получите покана за сватбата на господина. Какво да се прави, Реймон — добави тя с насмешлива любезност, — много ми е мъчно, че попаднахте в такова неловко положение. Вие сте още млад. Надявам се, по-късно да разберете, че в живота е необходима повече предпазливост. Оставям на вас грижата да приключите тази нелепа сцена. Щях да умра от смях, ако не изглеждахте толкова объркан!