Жорж Санд - Индиана

Говорейки така, тя се оттегли много доволна от достойнството, което беше демонстрирала, и тържествувайки тайно от унижението на мъжа си, което го поставяше в шах.

Когато Индиана отново започна да чувствува и мисли, тя видя, че пътува сама в затворена кола, която бързо летеше към Париж.

При градската застава колата спря; един прислужник, когото госпожа Делмар позна — беше го виждала по-рано у Реймон, се приближи до вратичката и я запита къде желае да слезе. Индиана машинално му каза улицата и хотела, където беше отседнала вечерта. Когато влезе в стаята, тя падна на един стол и остана до другия ден сутринта, без да помисли да легне, без да направи нито едно движение, с единственото желание да умре; но беше тъй сломена, тъй безводна, че нямаше сили да се самоубие. Струваше й се, че е невъзможно да се преживеят толкова мъки, смъртта сигурно сама щеше да я потърси. Остана и следващия ден така, без никаква храна, без да отговори, когато идваха да я питат не желае ли нещо.

Няма нищо по-ужасно от лошите хотели в Париж, особено хотел като този, на тясна и тъмна улица, когато мрачна влажна светлина пълзи неохотно по опушените тавани и замъглените прозорци. А как ви смразяват и отблъскват всичките тези мебели, с които не сте свикнали и върху които напразно се мъчите да откриете с блуждаещ поглед някакъв приятен спомен. Заобикалят ви предмети, които не принадлежат на никого, защото принадлежат на всички, които преминават оттук; стаята, където никой не е оставил следа, освен може би едно неизвестно име върху визитна картичка, пъхната и забравена в рамката на огледалото, това убежище, давано под наем, което приютява толкова клети пътешественици, толкова самотни чужденци, еднакво негостоприемно за всички, убежище, чиито стени гледат безразлично човешките страдания и никога нищо не разказват; уличният шум, разноглас и непрекъснат, който дори не ви позволява да заспите, за да забравите мъката или скуката — цялата тази обстановка би могла да отврати, да развали настроението на всеки, да не говорим за госпожа Делмар, която беше в такова лошо душевно състояние. Нещастни провинциалисти, напуснали своите поля, небе, зеленина, къщите, семействата си, за да се затворите в тази тъмница на духа и на сърцето, погледнете Париж, прекрасния Париж, за който сте мечтали, вълшебния Париж! Погледнете го долу под себе си, почернял от тиня и дъжд, шумен и забързан като кален поток! Ето ви го обещания непрекъснат блестящ и благоуханен празник! Ето ги опияняващите удоволствия, чудните изненади, наслада за зрението, слуха и вкуса, които вечно са ви подмамвали, а вие сте се страхували, че няма да успеете да ги вкусите наведнъж! Погледнете как тича вечно забързаният, вечно угриженият парижанин, когото сте си представяли любезен, приветлив, гостоприемен! Уморени от шумната тълпа, от този заплетен лабиринт, вие се хвърляте смазани от ужас в „уютната“ стая на някой хотел, където са ви настанили набързо, и единственият прислужник на това понякога огромно заведение ви оставя да умрете сам в мир, ако умората и мъката са ви отнели силата да преодолеете хилядите дребни житейски трудности.

Но да си жена и да се озовеш тук отхвърлена от всички, на три хиляди левги от близките си, да си без пари, което е по-лошо, отколкото да ти липсва вода в необятната пустиня, да нямаш в миналото си нито един прекрасен спомен, който да не е бил отровен или окалян, в бъдещето си — нито една надежда, която да разсее тежките ти мисли от настоящето — това е последната степен на човешката зла участ и самотата. И госпожа Делмар не се опита да се бори срещу съдбата за разбития си покрусен живот, остави се да умира от глад, от треска и мъка, без да промълви нито жалба, без да пролее нито сълза, без да направи каквото и да било усилие, за да умре час по-рано, за да страда час по-малко.

На втория ден я намериха на земята вкочанена от студ, със стиснати зъби, с посинели устни, с угаснали очи; но не беше мъртва. Собственицата на хотела огледа чекмеджето и като установи, че там няма почти нищо, се замисли дали няма да е по-добре да изпрати в болницата тази непозната, която очевидно нямаше пари, за да посрещне разноските, ако се залежи дълго болна. Но тъй като беше жена, изпълнена с човещина, сложи я в леглото и изпрати за лекар, който можеше да й каже колко ще продължи болестта. И ето че най-неочаквано се яви лекар, когото не бяха извикали…

Когато отвори очи, Индиана го видя до възглавницата си. Не е необходимо да казваме името му.