Жорж Санд - Индиана

Най-сетне разсъмна и в морето заплуваха много пироги, които довеждаха до борда пътници. Индиана, скрита в своя ъгъл, поглеждаше със страх хората, които слизаха от лодките; трепереше да не види лицето на мъжа си, който идва да я вземе. Най-сетне пушечен изстрел отекна върху скалите на острова — нейния затвор. Корабът разпени водите и слънцето, като се издигна в небесата, хвърли весели розови отблясъци върху белите върхове на Салазките планини, които постепенно започнаха да се скриват на хоризонта.

На няколко левги в морето разиграха комедия, за да не обвинят капитана в измама. Той се престори, че открива госпожа Делмар на кораба, изненада се, разпита моряците, ядоса се, после се успокои и накрая състави акт, че на борда на кораба е намерен „пътник без билет“ — обичайната формулировка при подобни обстоятелства. Позволете ми да завърша тук разказа за това пътуване. Ще прибавя само за да оправдая капитан Рандом, че въпреки грубото си възпитание той прояви достатъчно здрав разум и разбра бързо характера на госпожа Делмар; след няколко опита да се възползува от самотата й, той се развълнува от съдбата й и стана неин приятел и покровител. Но порядъчността на този славен човек и достойнството на Индиана съвсем не спряха приказките, подигравателните погледи, обидните съмнения и дръзките и хапливи шеги. Това беше истинско изпитание за клетата Индиана по време на пътуването; за умората, лишенията, опасностите, неприятностите и морската болест няма да говорим — самата тя смяташе, че това е нищо.

Три дни след като изпрати писмото на остров Бурбон, Реймон напълно забрави и писмото, и лицето, до което беше адресирано. Той се почувствува по-добре и реши да посети съседите си. Имението Лани, което господин Делмар беше оставил на кредиторите, за да изплати задълженията си, беше продадено на един богат индустриалец — господин Юбер, гъвкав и достоен за уважение човек, малко по-различен от другите индустриалци — истинско изключение сред новозабогателите. Реймон завари собственика в къщата, свързана с толкова много възпоминания. Той се разходи развълнуван из парка, където по пясъка сякаш още личаха следите от леките стъпки на Нун, и в просторните стаи, съхранили звука от нежния глас на Индиана. Но скоро появата на ново лице измени хода на мислите му.

В големия салон на мястото, където госпожа Делмар сядаше, за да бродира, една млада личност, висока и стройна, с продълговати очи, едновременно нежни и лукави, ласкави и насмешливи, беше седнала пред триножник и рисуваше с акварел странните фрески на стената. Това беше очарователно копие, тънка карикатура, показваща изискания и насмешлив вкус на художничката. Тя беше преувеличила прекалената маниерност на старите фрески, беше уловила фалшивия и надут дух на века на Луи XV върху тези претенциозни фигурки. Полагайки по-свежи тонове вместо избелелите от времето, беше им възвърнала престорените прелести, предала беше превзетостта на царедворците, еднакво странно издокараните благородници и пастири. В ъгълчето на тази насмешка над историята тя беше написала думата „Подражание“.

Девойката вдигна бавно към Реймон продълговатите си очи, от които сякаш бликаше насмешлива, прелъстителна и вероломна ласка, която, не знам защо, му напомни Ана Пейдж на Шекспир. В държането й нямаше нито свенливост, нито дързост, нито излишна буйност, нито неувереност в себе си. Те поведоха разговор за влиянието на модата в изкуството.

— Не намирате ли, господине, че моралният облик на епохата се е отразил в тази живопис? — попита тя, като му показа дървената ламперия, украсена с пасторални рисунки в стила на Буше. — Не ви ли се струва, че всичките тези овце не ходят, не спят, не пасат като днешните овце? А хубавата лъжлива и загладена природа, буйните храсти от рози посред горите, където в наши дни растат само шипки, опитомените птички, чиято порода изобщо е изчезнала, розовите атлазени рокли, които не избеляват от слънцето, не съдържат ли всичките те поезия, нега, щастие и чувство за сладък, безполезен живот? Без съмнение тези смешни фантазии струват колкото нашите мрачни политически многоглаголствувания! Ех, защо не съм се родила в тези дни! — добави тя засмяно. — Както съм лекомислена и ограничена, колко хубаво щях да си живея — щях да рисувам ветрила и шедьоври от златоткани платове, отколкото да обсъждам вестниците и да се занимавам със споровете в Камарите!

Господин Юбер остави двамата млади сами и без да искат, те заговориха за госпожа Делмар.