Жорж Санд - Индиана

Но Реймон и пишеше, че е в тежко положение и сърцето на Индиана се устреми към него с онзи великодушен порив, който й беше присъщ. Като узна, че е сам и нещастен, тя сметна за свой дълг да забрави миналото и да не мисли за бъдещето. Доскоро беше мечтала да напусне мъжа си от омраза и злоба; сега съжаляваше, че не го уважава, за да може да принесе истинска жертва на Реймон. Тъй възторжена беше тя, че й се струваше слабо доказателство за любов да избяга от един сприхав господар, готов да я убие, и да се изложи на мъчително четиримесечно пътуване. С радост би дала живота си за една усмивка на Реймон! Такива са жените!

Сега оставаше само да замине. Много мъчно беше да излъже подозрителния Делмар и прозорливия Ралф. Но това не беше главната пречка; трябваше да измисли начин да отпътува, без никой да го узнае, защото според законите на страната всеки пътник беше длъжен да съобщи за заминаването си чрез вестниците.

Сред малкото параходи, хвърлили котва в опасния залив край остров Бурбон, беше и корабът „Йожен“, който се готвеше да отплува за Европа. Индиана се чудеше как да заговори капитана, без да я види мъжът й; всеки път, когато пожелаеше да се разходи до пристанището, той молеше сър Ралф да я придружи и сам не ги изпускаше от поглед. Въпреки, това тя успя да узнае, че капитанът на кораба, който ще отплува за Франция, има родственица в село Салин, намиращо се във вътрешността на острова, и често се връща оттам пеш да спи на кораба. От този момент започна да стои непрекъснато на скалата, която й служеше за наблюдателен пункт. За да не предизвика подозрения, отиваше дотам по околни пътеки и се връщаше по тях, когато се спускаше нощта — но не можеше да срещне капитана.

Оставаха й още само два дни, защото вятърът беше започнал да духа откъм сушата; корабът не можеше повече да остане на котва и капитан Рандом гореше от нетърпение да се озове в открито море.

Тогава тя се обърна с гореща молба към бог — защитник на подтиснатите и слабите, и отиде да чака на самия път за Салип, пренебрегвайки опасността и рискувайки последната си надежда. Не беше изминал и час, когато капитан Рандом се спусна по пътеката. Той беше истински моряк, груб и циничен, все едно дали е в добро иди в лошо настроение; погледът му смрази клетата Индиана. Все пак тя събра цялата си смелост и се отправи срещу него с решителен и пълен с достойнство вид.

— Господине — каза му тя, — поставям във ваши ръце щастието и живота си. Искам да напусна колониите и да се върна във Франция. Ако вместо да ме вземете със себе си, издадете тайната ми, която ви доверявам, ще ми остане само един изход — да се хвърля в морето.

Капитанът изруга и заяви, че морето ще откаже да потопи такава хубава лодка, но щом искала да се бори с вятъра, можел да я заведе на буксир до края на света.

— Значи, сте съгласен, господине? — запита неспокойно госпожа Делмар. — В такъв случай приемете предварително това за отплата, че ме вземате на кораба си.

И тя му подаде кутията си със скъпоценности, която госпожа дьо Карважал й бе подарила някога; това беше единственото й богатство. Но морякът имаше друго на ум; той й върна кутията и й каза няколко думи, от които тя се зачерви.

— Аз съм много нещастна, господине — каза Индиана, като сдържа гневните сълзи, заблестели в края на дългите й ресници. — Молбата ми ви дава право да ме обиждате, но ако знаехте колко отвратителен е животът ми в тази страна, щяхте да изпитате към мене жал, а не презрение.

Благородният и трогателен вид на Индиана направи впечатление на капитан Рандом. Хората, които обикновено не са склонни към състрадание, понякога проявяват много по-неподправено и искрено съчувствие от другите. Той си припомни несимпатичното лице на полковник Делмар и слуховете за лошото му държане в семейството. Като погледна с опитни очи това крехко и прелестно създание, той остана поразен от наивния и невинен вид на Индиана; особено се развълнува, като забеляза на челото й един белег, очертал се още по-ясно, когато тя поруменя. Капитанът беше имал някога търговски връзки с Делмар и беше запазил лош спомен за този несговорчив и стиснат човек.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Презирам мъжете, способни да ритат с ботуши в лицето такава хубава жена! Делмар е разбойник и аз с удоволствие ще му изиграя един номер. Но бъдете предпазлива, госпожо, и не забравяйте, че рискувам заради вас положението си. Трябва де се измъкнете безшумно, щом се скрие луната, и да прелетите като нещастен буревестник зад някоя тъмна скала…