Жорж Санд - Индиана

От този миг Индиана страшно намрази мъжа си. Опитите му да заглади грешките си я накараха да загуби и последното уважение, което изпитваше към него. И наистина вината му беше непростима; човек, който не е способен да прояви хладнокръвие и неумолимост в отмъщението си, трябва да се откаже от всяка мисъл за недоволство и злоба. Няма среден път — или си християнин и прощаваш, или си светски човек и се развеждаш. Но в чувствата на Делмар имаше и егоизъм; той беше вече стар, все повече се нуждаеше от грижите на жена си, ужасно го беше страх от самотата; наранената гордост му беше възвърнала войнишките привички и той се беше държал грубо с Индиана, но като поразмисли, бе обзет от слабостта на старците, които все се страхуват да не ги изоставят. Уморен от годините и неприятностите, той не бе мечтал да бъде глава на семейство, остана си стар ерген и след брака и си беше взел жена, както човек си взема гувернантка. Прощаваше й, че го обича не от любов, а от интерес. Студенината й го вълнуваше само защото се страхуваше, че може да не го гледа добре на старини.

Индиана мразеше и презираше от цялата си душа съществуващите брачни закони и в тази ненавист се прокрадваше и лично чувство. Може би изгарящият стремеж към щастие, омразата към неправдите, жаждата за свобода, които угасват заедно с живота, основните съставни части на „егоизма“ — определение, под което англичаните разбират обичта към себе си, разгледана като право на човека, а не като порок. Струва ми се, че индивидът, осъден да страда от институции, изгодни на подобните му, е длъжен, ако има поне малко воля, да се бори срещу този произвол. Мисля, че колкото по-възвишена и по-благородна е душата му, толкова по-чувствителна е тя към ударите на хорската несправедливост. Ако такъв човек е мечтал щастието да бъде награда за добродетелта, какви ужасни съмнения, какво безнадеждно разочарование ще му донесе жизнения опит.

И така, всички размисли на Индиана, всичките й постъпки, всичките й мъки се свеждат до тази голяма и страшна борба на природата срещу цивилизацията. Ако пустинните планини на острова биха могли да я подслонят, щеше да избяга още в деня, когато мъжът й я беше ударил; но остров Бурбон беше малък, лесно щяха да я намерят, затова реши, че само морето и някой затънтен кът могат да я спасят от деспота. Тази възможност я разведри, тя стана по-безгрижна, поразвесели се. Делмар се изненада и много се зарадва; с грубостта, свойствена на примитивния човек, той си каза, че е полезно от време на време жените да бъдат поставени на мястото им.

А тя мечтаеше само за бягство, за самота, за свобода. Болното й измъчено въображение й рисуваше хиляди планове за романтично убежище в пустините на Индия или Африка. Вечер следеше с поглед птиците, долитащи да пренощуват на остров Родриг. Този уединен остров й обещаваше всички сладости на самотата, за която жадуваше измъчената й душа. Но съседните острови не можеха да я приютят, както и остров Бурбон. Тя приемаше често в дома си посредници от Мадагаскар, които имаха работа с мъжа й; хора едри, загорели, груби, те проявяваха такт и разбиране само в търговските сделки. Но Индиана слушаше с увлечение разказите им. Обичаше да ги разпитва за този великолепен плодороден остров и чудната му природа разпалваше още повече желанието й да се скрие там. Той беше голям по площ и обитаван от малко европейци — сигурно никога нямаше да я открият. Вече си имаше план за бягство и плахите й блянове й рисуваха бъдещето. Виждаше самотната си колиба в дебрите на девствена гора, край брега на безименна река; приютяваше се при някое племе, което никога не беше понасяло игото на нашите закони и на нашите предразсъдъци. В своето невежество се надяваше, че ще намери изгонените от нашето полукълбо добродетели и ще живее в покой извън какъвто и да било обществен строй; въобразяваше си, че ще избегне опасностите на самотния живот, че ще устои на страшните болести в този климат. Слаба жена, безсилна да понесе гнева на един мъж, лелееща мечти да смаже природните стихии!

Тя забравяше настоящите си мъки сред тези романтични мечти и невероятни планове и си създаваше свой свят, който й помагаше да забрави този, в който беше принудена да живее; полека-лека отвикна да мисли за Реймон — той нямаше да има място в нейното самотно философско съществуване. Въображаемото бъдеще измести миналото; сърцето й стана по-свободно, по-смело, сякаш тя вече жънеше плодовете на своя отшелнически живот. Но писмото на Реймон дойде и всичките й въздушни замъци се разпръснаха като дим. Тя почувствува или по-скоро си внуши, че го обича повече, отколкото преди. Лично, аз мисля, че никога не го бе обичала от все сърце. Смятам, че несподелената любов се различава от споделената, както грешката се различава от истината; смятам, че нашите възторжени и пламенни чувства ни заслепяват и ние приемаме увлечението за любов, а много по-късно, когато вкусим блаженството на истинската любов, разбираме колко много сме, се заблуждавали.