Жорж Санд - Индиана

Майка му, която се грижеше за него самоотвержено, се разболя тежко. Наложи се да забрави собствените си грижи и да бди над нея, но не му достигнаха сили. В минути на опасност пламенните и страстни натури проявяват чудеса от издръжливост и здраве; но слабите и вяли хора не са в състояние да поддържат висок дух. Макар че Реймон минаваше в обществото за добър син, той грохна физически под тежестта на умората. Прикован в леглото си, измъчен виждайки край себе си само прислужници или малцина приятели, забързани да се върнат сред кипежа на обществения живот, Реймон си спомни за Индиана и съжали искрено за нея, защото в този момент тя би му била много необходима. Припомни си какви трогателни грижи беше проявила тя към своя стар и намръщен съпруг и си представи с каква нежност и обич би заобиколила своя любим. „Ако бих приел жертвата й — помисли си той, — тя щеше да бъде опозорена, но какво значение щеше да има това в положението, в което се намирам сега? Нямаше да бъда сам в този лекомислен и себичен свят! Отхвърлената с презрение от всички Индиана щеше да стои, любеща и предана, в краката ми; щеше да оплаква мъките ми и щеше да съумее да ги облекчи. Защо прогоних тази жена? Тя толкова много ме обичаше, че би могла да се примири с хорските обиди и да ми дари щастие.“

Той реши да се ожени веднага щом оздравее и прехвърли мислено имената и лицата, които му бяха направили най-силно впечатление в буржоазните и аристократични салони. Прелестни видения преминаха пред очите му; коси, украсени с цветя, белоснежни рамене, наметнати с лебедов пух, изящни муселинени и атлазени корсажи; чаровни призраци размахаха воалени криле пред натежалите му пламтящи очи; но той си представяше тези феи в парфюмираната вихрушка на бала. Когато се събуди, се запита дали по устните им не разцъфват само кокетни усмивки, дали белите им ръце умеят да лекуват душевни рани, дали изтънченият им и блестящ ум може да утеши и разведри един изтерзан от грижи болник. Реймон беше разсъдлив човек, той не вярваше на женското кокетство и мразеше егоизма, защото разбираше, че такъв характер не би могъл да допринесе нищо за щастието му. Да си избере жена, беше толкова трудно за него, колкото и да определи политическите си убеждения. Действуваше бавно и предпазливо по едни и същи причини. Беше от строго аристократично семейство, което не би му простило един неравен брак, а в същото време сега осигурено благосъстояние имаха само плебеите. По всичко личеше, че буржоазията ще се издигне над останките на аристокрацията и Реймон можеше да се задържи на повърхността, само като стане зет на някой индустриалец или спекулант. Ето защо реши да почака, за да види накъде ще завее вятърът, и тогава да предприеме стъпката, от която щеше да зависи цялото му бъдеще.

Тези разсъждения ясно му показваха каква незначителна роля играят в светските бракове чувствата, така че надеждата да се ожени един ден по любов в действителност можеше да се осъществи само по някаква щастлива случайност. Но болестта си беше болест и мечтата за по-добри дни не намаляваше острите болки в настоящия момент. Пак го зачовърка мисълта, че е бил заслепен в деня, когато се отказа да похити госпожа Делмар, и се прокле, че така лошо е преценил собствената си изгода.

Точно по това време получи писмото на Индиана от остров Бурбон. Порази го мрачната и непреклонна душевна сила, която тя бе запазила въпреки превратностите на съдбата, способни да сломят всекиго.

„Неправилно съм я преценил — помисли си той, — тя наистина ме е обичала и още ме обича. Готова е била да извърши заради мене героични постъпки, на каквито съм смятал, че жените не са способни. Може би дори и сега е достатъчна една моя дума, за да дойде при мен от другия край на света. За съжаление, за това са необходими шест, а може би и осем месеца, иначе непременно щях да проверя!“

И той заспа с тази мисъл; събуди го внезапно голяма суетня в съседната стая. Едва се надигна от леглото, облече един халат и се домъкна до стаята на майка си; тя беше много зле.

Чак сутринта малко й просветна; напълно ясно й беше, че си отива и последните й мисли бяха за бъдещето на сина й.

— В мое лице — каза тя, — вие губите най-добрата си приятелка. Дано небето ви изпрати вместо мене жена, достойна за вас. Но внимавайте, Реймон, не жертвувайте живота си заради честолюбиви химери. Уви, познавам само една жена, която бих желала да назова моя дъщеря, но небето вече се разпореди с нейната съдба. И все пак послушайте ме, сине мой, господин Делмар е стар и болен, кой знае дали това дълго пътуване не го е съсипало. Уважавайте честта на жена му, докато е жив, но ако скоро ме последва, спомнете си, че на света има една жена, която ви обича почти толкова, колкото ви е обичала вашата майка.