Жорж Санд - Индиана

За да разберете характера на Ралф, може би трябва да обясним, че половината от живота му беше преминал в глъбините на тази теснина. Той идваше тук още в дните на ранното си детство, за да закалява волята си срещу семейните неправди, на които беше жертва; тук набираше душевни сили, за да се бори срещу съдбата, и тук беше изградил твърдия си характер, който впоследствие стана негова втора природа. Тук в юношеството си беше носил на раменете си малката Индиана; беше я приспивал в крайречната трева, докато ловеше риба в прозрачните води или се катереше по скалите, за да открие птичи гнезда.

Единствените гости, нарушаващи неговата самота, бяха чайките, буревестниците, морските кокошки и морските лястовици. В безкрая безспир се виеха, летяха, кръжаха тези птици, свили гнезда в дупките и стените на непристъпните скали. Надвечер те се събираха на неспокойни ята и в тишината се разнасяха пресипналите им пискливи крясъци. Ралф се забавляваше, загледан във величествения им полет, заслушан в меланхоличния им писък. Той казваше на своята малка ученичка имената им, обясняваше навиците им; показваше й красивата мадагаскарска патица с оранжево коремче и изумруден гръб. Заедно с нея се възхищаваше на полета на фаетона 8 8 Морска птица от тропическите страни. — Б.пр. с пурпурни пера, който понякога долита до тези брегове и само за няколко часа изминава разстоянието от Ил дьо Франс до остров Родриг, където се връща всяка нощ да спи в покритото с пух гнездо, след като прелети двеста мили над морето. Буревестниците също идваха да поседят на скалите, разперили тънките си криле; тук кацаше и царицата на моретата, голямата фрегата, с разперена опашка, с тъмнооловна перушина, с изострен клюн, която толкова рядко се спуска на земята, че сякаш никога не се спира, и нейна родина е въздухът; безнадеждният й зов се носеше над всички други. Тези диви гости бяха свикнали да гледат децата, които се навъртаха край гнездата им, и почти не се плашеха, от тях, когато Ралф се изкачваше на скалата, където току-що бяха кацнали, те излитаха на черни ята и като че ли да му се присмеят, заставаха само на няколко крачки пред него. Това разсмиваше Индиана, тя пренасяше предпазливо в шапката си от оризова слама яйцата, които Ралф успяваше да открадне за нея често след смела борба срещу силните удари, които му нанасяха с крилата си големите морски птици.

Всички тези спомени нахлуваха в главата на Ралф, но изпълваха сърцето му с горчивина; защото времената се бяха променили и малката девойка, която някога беше негова приятелка, сега вече не го придружаваше и не му разкриваше сърцето си. Макар тя отново да му беше подарила обичта, предаността и грижите си, имаше нещо, което ги отдалечаваше и им пречеше да се доверят един на друг; един спомен, около който се въртяха като въртележка всичките им мисли. Ралф знаеше, че не бива да говори по този въпрос; един единствен път, в минути на опасност, се бе опитал да направи нещо, но безрезултатно; да се върне сега на него, би било безполезна жестокост и Ралф предпочиташе да оправдае Реймон, светския човек, когото не уважаваше, отколкото да увеличи мъките на Индиана, като го осъди справедливо.

И тъй, той мълчеше и дори я избягваше. Макар че живееше под същия покрив, намираше начин да я вижда само по време на хранене; но като тайнствено видение бдеше над нея. Отделяше се от жилището само в часовете на жега, когато тя лежеше в своя хамак; но вечер, когато излизаше сама, той оставяше Делмар на верандата и отиваше да я чака в подножието на скалите, където знаеше, че тя има навик да сяда. Стоеше там по цели часове, гледайки я през клоните, които побеляваха от лунните лъчи, но спазвайки винаги разстоянието, което ги разделяше, без да се осмели дори за миг да прекъсне тъжното й мечтание. Когато тя се спускаше в долината, винаги го срещаше на брега на малкия поток, край който се виеше пътека към жилището им. Той я чакаше обикновено върху камъните, край които водата трептеше на сребристи струйки. Когато бялата рокля на Индиана се появеше на брега, Ралф ставаше безмълвно, предлагаше й ръката си и я отвеждаше към къщи, без да й заговори, освен ако самата тя, по-тъжна или по-сломена от друг път, не му кажеше нещо. После се разделяше с нея, прибираше се в стаята си и чакаше всички да си легнат, за да заспи и той. Ако Делмар повишеше глас, за да й се кара, Ралф веднага намираше предлог да се яви и винаги успяваше да го успокои или да го разсее, без той да разбере, че е имал такова намерение. Тяхното жилище, сравнено с жилищата в нашите страни, беше като прозрачно; те винаги бяха толкова близо един до друг, че полковникът трябваше да сдържа буйните си прояви. Вечното присъствие на Ралф, който при най-малкия шум заставаше между него и жена му, принуждаваше господин Делмар да се владее; защото той беше много честолюбив и умееше да побеждава чувствата си пред този мълчалив и в същото време строг свидетел. Чакаше часа за лягане, който го освобождаваше от неговия съдия, за да излее лошото си настроение, натрупано от различните търговски неприятности през деня. Но не успяваше — едно тайно око сякаш бдеше над него и още при първата горчива дума, още щом повишеше глас, в стаята на Ралф се чуваше шум от разместени мебели или от стъпки и полковникът млъкваше, защото разбираше, че дискретният и търпелив покровител на жена му не беше заспал.