Жорж Санд - Индиана

Но когато вечер откъм сушата повееше лек ветрец и й донесеше уханието на разцъфнали оризища, тя оставяше Делмар и Ралф да пият ароматичния фахам 7 7 Чай от листа на орхидея. — Б.пр. и да пушат бавно пурите си на верандата и навлизаше в саваната. Изкачваше се на върха на някой достъпен склон, угаснал кратер на стар вулкан, за да погледа слънчевия залез, който багреше в червено облаците и се разпръсваше като златен и рубинен прах над шумолящите върхове на захарната тръстика, над искрящите стени на подводните скали. От време на време слизаше до устието на река Сен-Жил, защото морето, макар да й причиняваше болка, я привличаше като измамлив мираж. Струваше й се, че зад вълните, зад далечните мъгли пред погледа й ще изникне вълшебното видение на друга една земя. Понякога облаците приемаха странни очертания: ту гигантска бяла вълна се издигаше над повърхността и се очертаваше като фасадата на Лувъра, ту изведнъж от мъглата изникваха две четвъртити платна, напомнящи кулите на „Парижката света Богородица“, когато Сена скрива основите на черквата и тя се появява сякаш увиснала в небето; друг път разкъсаните порозовели облаци с променливи форми й заприличваха на причудливите архитектурни очертания на огромен град. Мислите й се рееха в илюзиите на миналото и Индиана цяла трепереше от радост, като съзираше този въображаем Париж, макар в действителност той да й напомняше най-нещастните дни от нейния живот. Тогава я обхващаше странен шемет. Застанала високо над брега, загледана в бягащите теснини, които я отделяха от океана, на нея й се струваше, че е бързо запратена в простора стрела и че се приближава към този обаятелен град, извикан от въображението. Завладяна от тази своя мечта, тя се залавяше за скалата, която й служеше за опора; и ако някой видеше тогава жадно вперените й очи, нетърпеливо задъханата й гръд и дивата радост, изписана по лицето й, би я помислил за обезумяла. А всъщност това бяха единствените часове на щастие, единствените мигове на блаженство, към които бяха устремени надеждите й през целия ден. Ако поради прищявка мъжът й забранеше тези самотни разходки, не зная с какво би запълнила съществуването си; защото тя живееше само с илюзиите си, с пламенния порив към това, което не би могло да се нарече нито спомен, нито очакване, нито надежда, нито съжаление, а само страстно обгарящо желание. Тя живееше така по цели седмици и месеци под тропическото небе, отдадена само на една празна мечта, влюбена в една химера.

Ралф също беше подновил разходките си из мрачните и сенчести места, където не долиташе дъхът на морския вятър; защото океанът му беше станал непоносим, както и мисълта да го прекоси отново.

В неговите спомени Франция беше прокълнато място. Там той беше се почувствувал тъй нещастен, че бе загубил смелост, той, който беше привикнал с нещастието и понасяше така търпеливо страданията. Мъчеше се с всички сили да забрави тази страна, защото колкото и разочарован да беше от живота, все още му се искаше да живее, докато се чувствуваше нужен някому. Затова се стараеше никога да не произнася дума, която да напомня, че някога е бил там. Какво не би дал да изтръгне това ужасно възпоминание от паметта на госпожа Делмар! Но той не вярваше в силите си, чувствуваше се тъй неловък, некрасноречив, че предпочиташе да я избягва, отколкото да я разсее. Прекомерно деликатен и въздържан, той продължаваше да изглежда студен егоист, ходеше да страда сам надалеч и ако някой би го видял как обикаля горите и планините, преследвайки птици и насекоми, би го помислил за естествоизпитател, потънал в невинната си страст, който изобщо не се интересува от сърдечните вълнения, кипящи около него. А всъщност ловът и естествената история бяха за него само предлог, който прикриваше горчивите му тягостни мисли.

Конусообразният остров Бурбон е сгушил в основата си тесни и дълбоки устия, където реките вливат прозрачните си или буйни води; една от тези теснини се нарича Берника, живописно място, тясна и дълбока долина, скътана между две стени от отвесни скали, чиято повърхност е осеяна с храсти и папрат.

В браздата, образувана от две скали, тече поточе. В края, където се разделят, то се спуска от огромна височина и образува малко езеро, заобиколено от тръстики, обвито във влажна мъгла. Около бреговете му и по бреговете на потока, изтичащ от препълненото езеро, растат бананови и портокалови дървета, чиято тъмна и пищна зеленина сякаш тапицира вътрешността на теснината. Ралф бягаше тук от горещината и от хората; всичките му разходки го довеждаха до тази любима цел; еднообразният шум на прохладния водопад уталожваше мъката му. Когато сърцето му се вълнуваше от тайни, дълго прикривани, жестоко неразбрани тревоги, изплакваше там с несподелени сълзи и безмълвна жалба болезнената си обич, подтиснатата си младост.