Жорж Санд - Индиана

— Значи, все пак ти не ме напускаш? — извика тя и се хвърли обляна в сълзи на врата му.

— Никога няма да те напусна — отговори Ралф, като я притисна до гърдите си.

Писмо на госпожа Делмар до господин дьо Рамиер:

„Остров Бурбон, 3 юни 18..

Бях решила да не ви напомням за себе си, но когато пристигнах тук и прочетох писмото ви, писано в навечерието на заминаването ми от Париж, почувствувах, че ви дължа отговор, защото в ужасната мъка, в която бях изпаднала тогава, бях отишла много далеч; бях си внушила неверни неща за вас, затова ви дължа обяснение не като пред любим, а като пред човек.

Простете ми, Реймон, че в този страшен миг от моя живот вие ми се сторихте истинско чудовище. Една ваша дума, един единствен поглед ме лишиха завинаги от цялата ми вяра, от надеждата. Знам, че вече не мога да бъда щастлива, но все пак се надявам, че поне няма да има защо да ви презирам — това би било за мен последният удар.

Да, аз ви смятах подлец и още по-лошо дори — егоист. Отвратих се от вас. Съжалих, че остров Бурбон не е достатъчно далеч, за да избягам, и негодуванието ми даде сила да изпия горчивата чаша до дъно.

Но сега, след като прочетох писмото ви, ми е по-добре. Вече не съжалявам за вас, но не ви мразя и не желая да ви измъчват угризения, че сте разрушили живота ми. Бъдете щастлив, бъдете безгрижен, забравете ме, аз съм още жива и може би ще живея дълго.

Всъщност вие за нищо не сте виновен; аз бях безразсъдна. Вие имате сърце, но то бе затворено за мене. Не ме излъгахте, аз сама се заблудих. Вие не сте нито клетвопрестъпник, нито нечувствителен човек, вие просто не ме обичахте.

Боже мой, не сте ме обичали! А аз обичах ли ви истински?… Но няма да се унижавам с жалби! Не ви пиша, за да отровя с тежък спомен покоя на вашия сегашен живот. Не ви пиша и за да измоля съчувствието ви за страданията, които имам сили да понеса сама. Сега вече зная добре коя роля ви подхожда, за това искам да ви оправдая и да ви простя.

Няма да се мъча да опровергавам писмото ви, това би било най-лесното. Няма и да отговоря на разсъжденията ви в какво се състоят задълженията ми. Бъдете спокоен. Реймон, аз зная какъв е дългът ми, но ви обичах много и бях готова да го пренебрегна, без да размисля. Не беше необходимо да ми обяснявате, че хората ще ме презрат за грешката ми; това ми е известно. Знаех, че ще опетня живота си и петното ще остане незаличимо, ужасно, че всички ще ме отблъснат, прокълната, покрита с позор, че няма да имам нито един приятел, който да ме съжали и да ме утеши. Единствената ми заблуда беше вярата ми във вас, вярата, че ще разтворите обятията си за мене и ще ми помогнете да забравя презрението, изоставянето и самотата. Но едно нещо не предвидих — че вие може би ще откажете да приемете жертвата ми, след като вече съм я принесла. Въобразих си, че това не може да ми се случи. Когато идвах у вас, мислех, че отначало по принцип и от чувство за дълг ще се опитате да ме отблъснете, но бях убедена, че като ви припомня какво ме очаква след тази моя постъпка, ще сметнете, че сте длъжен да ми помогнете. Не, наистина никога не бих помислила, че ще ме изоставите да понеса последиците от моето пагубно решение, че ще трябва сама да събирам горчивите плодове, вместо да ми откриете обятията си и да ме обградите с любовта си.

Как бих предизвикала тогава целия свят, неспособен да ме оскърби с мълвата си! Колко безразлична би ми била омразата, ако бях уверена във вашата любов! Колко лесно би заглушила слабия глас на угризенията страстната ми любов към вас! Живеейки само за вас, аз щях да забравя себе си. Горда с любовта ви, нямаше да имам време да се червя от моята. Една ваша дума, един поглед, една целувка щяха да бъдат достатъчни да се почувствувам храбра и мисълта за хорското мнение и законите не би намерила място в нашия живот. Да, аз бях безумна, както вие цинично се изразихте, защото съм изучавала живота от романите за камериерки, от тези весели и наивни измислици, които ни увличат с благополучния край на безумни авантюри и невъзможни блаженства. Във вашите думи, Реймон, има ужасна истина! Най-много ме тормози и ме измъчва това, че вие имате право.

Едно само не мога да си обясня — защо ние двамата с вас възприехме по различен начин невъзможното? Защо аз, слаба жена, почерпих в пламъка на чувствата си сила и не се побоях да изпадна в невероятно положение, като в романите, а вие, силен мъж, не намерихте решителност да ме последвате? Всъщност вие споделяхте моите мечти за бъдещето, бяхте се съгласили с безумните ми планове, вие поддържахте в мене тази невъзможна надежда! Колко пъти слушахте детинските ми планове, глупавите ми замисли с усмивка на уста, с блеснали от радост очи и ми отговаряхте с любов и признателност. Вие също бяхте сляп, непредвидлив и храбър само на думи. Как така станахте благоразумен едва когато се озовахте пред опасността? Винаги съм мислела, че опасността омагьосва човека, разпалва смелостта му, кара го да забрави страха. А ето че вие се разтреперихте в решителната минута! Нима на мъжете е присъща само физическа храброст, която не се бои от смъртта? Не сте ли способен на нравствена храброст, която приема да понесе нещастието? Обяснете ми, моля ви се това, вие, който така великолепно умеете да обяснявате всичко!