Жорж Санд - Индиана

Заминете, любима моя, идете под друго небе, за да се радвате на плодовете на вашата добродетел и вяра. Бог ще ви награди за нашата жертва, защото той е добър! Ще ни свърже в друг, по-щастлив живот и може би дори… Но не… тази мисъл също е греховна и все пак аз не мога да си забраня да се надявам!… Сбогом, Индиана, сбогом! Сама виждате, че нашата любов е престъпление! Уви, сърцето ми е разбито! Как ще намеря сила да ви кажа: «Прощавайте!»“

Реймон отнесе сам това писмо у госпожа Делмар; но тя се затвори в стаята си и отказа да го приеме. Той напусна къщата, като успя да предаде тайно писмото на камериерката и да прегърне сърдечно съпруга. Когато прекрачи и последното стъпало, му олекна; времето му се стори по-хубаво, жените по-красиви, магазините по-блестящи — чудесен ден в живота на Реймон.

Госпожа Делмар заключи писмото в едно ковчеже — щеше да го отвори в колониите. Искаше да се сбогува с леля си, но сър Ралф не й позволи. Той беше видял госпожа дьо Карважал и знаеше, че тя се готви да посрещне Индиана с упреци и презрение; възмущаваше го нейната лицемерна строгост и не можеше да се примири с мисълта, че Индиана ще трябва да изживее подобни обиди.

На другия ден, когато Делмар и жена му вече се качваха в дилижанса, Ралф им каза с обикновената си невъзмутимост:

— Аз често съм повтарял, приятели мои, че искам да бъда с вас; но вие не ме разбрахте и не ми отговорихте. Ще ми позволите ли да дойда с вас?

— До Бордо ли? — запита господин Делмар.

— До остров Бурбон — отговори Ралф.

— Не бива — възрази господин Делмар. — Не бива да свързвате съдбата си с нас, бъдещето ни е несигурно, положението ни е много лошо. Това би означавало да злоупотребим подло с вашето приятелство и да се откажете от общественото си положение. Вие сте богат, млад, свободен, трябва да се ожените пак, да си създадете семейство…

— Работата не е там — отговори студено сър Ралф. — Аз не умея да изразявам мислите си красиво, затова ще ви кажа откровено какво изпитвам. От около шест месеца ми се беше сторило, че вие двамата някак сте изстинали към мене, може би без да разбера, съм направил някаква грешка. Ако се лъжа, само една ваша дума ще бъде достатъчна да ме успокои. Позволете ми да дойда с вас. А ако съм виновен, време е да ми го кажете! Ако се разделим, ще ми бъде много тежко, че не съм поправил грешките си.

Полковникът беше толкова развълнуван от това наивно и великодушно признание, че забрави всичките обиди, нанесени на честолюбието му, които го бяха отдалечили от приятеля му. Той му протегна ръка, закле му се, че никога не го е обичал по-искрено и че е отказал да приеме услугите му само от деликатност.

Индиана мълчеше. Ралф преодоля душевния си смут и запита сподавено:

— А вие, Индиана, вие все още ли сте моя приятелка?

Тези думи събудиха в душата й цялата й минала обич, всичките детински връзки, които сближаваха сърцата им. Те се прегърнаха разплакани и Ралф едва не припадна; защото в душата на този силен човек, външно тъй спокоен и сдържан, бушуваха могъщи страсти. Мълчалив и блед, той седна за малко, защото чувствуваше, че ще падне, после улови ръката на полковника и на жена му и каза:

— В този час, когато може би се разделяме навеки, бъдете откровени с мен! Защо отказвате да приемете предложението ми да ви придружа, заради мене или заради вас?

— Кълна се в честта си — отговори Делмар, — че като ви отказвам, жертвувам щастието си заради вас.

— Вие знаете — добави Индиана, — че аз никога не бих пожелала да ви напусна.

— Грешно би било да се съмнявам в искреността ви в подобен миг — отговори Ралф, — вашата дума ми е достатъчна, благодаря и на двама ви.

И той изчезна.

Шест седмици по-късно двумачтовият кораб „Корали“ се готвеше да вдигне платна от пристанището в Бордо. Ралф беше писал на приятелите си, че ще дойде при тях, преди да заминат, но както обикновено от писмото не се разбираше дали има намерение да дойде само да им каже сбогом или да ги придружи до острова. Те напразно го чакаха; най-сетне капитанът даде знак за отплуване, Ралф не дойде. Мрачни предчувствия завладяха измъчената душа на Индиана, когато последните къщи на пристанището изчезнаха в зеленината на брега. Тя потръпна, като си помисли, че от сега нататък ще живее сама в света с този мъж, когото мразеше и с когото трябваше да остане до смъртта си, без приятел край себе си, който да я утеши, без близък, който да я закриля срещу деспотичната му власт…

Но когато се обърна, тя видя на палубата зад себе си Ралф — той се усмихваше спокоен и ласкав.