Жорж Санд - Индиана

— Млъкнете, глупава и дръзка жена! Всичките тези приказки, взети от романите, съвсем ни отегчиха.

— Вие можете да ми заповядате да мълча, но не можете да ме възпрете да мисля.

— Глупава гордост, жалка самомнителност! Вие злоупотребявате със съжалението, което предизвиквате, но скоро ще се убедите, че не е толкова трудно да бъде усмирен „силният ви характер“.

— Не ви съветвам да опитвате. Ще си загубите спокойствието, а достойнството ви нищо няма да спечели от това.

— Сигурна ли сте? — запита той, като стисна силно ръката й.

— Сигурна съм — отговори тя, без да промени изражението си.

Ралф направи две крачки, улови ръката на полковника с желязната си ръка, изви я като тръстика и му каза спокойно.

— Няма да допусна да падне нито едно косъмче от главата на тази жена.

Делмар изпита непреодолимо желание да се хвърли върху него, но почувствува, че не е прав, а той най-много от всичко се боеше да не се черви от постъпките си. Затова се сдържа и каза само:

— Не се бъркайте в чужди работи.

После отново се обърна към жена си.

— И тъй, госпожо — каза той, като притисна ръка до гърдите си, за да не я удари, — вие открито се обявявате срещу мене и отказвате да ме последвате на остров Бурбон? Искате да се разделим? Добре, дявол да го вземе, аз също…

— Вече не желая да се разделим — отговори тя. — Вчера мислех друго, но тази сутрин промених мнението си. Вие си послужихте със сила, като ме затворихте в стаята. Излязох през прозореца, за да ви докажа, че цялата ви власт не представлява нищо, щом не можете да подчините волята на една жена. За няколко часа отхвърлих вашия деспотизъм; вдъхнах въздуха на свободата, за да ви докажа, че морално вие не сте мой господар и че на земята аз завися само от себе си. Докато се разхождах, размислих и реших, че дългът и съвестта ми ме задължават да се върна при вас; върнах се по моя воля. Братовчед ми ме придружи, а не ме доведе. Ако не желаех да го последвам, уверявам ви, той не би могъл да ме убеди. И така, господине, не си губете времето и не се опитвайте да ме убеждавате в противното; никога няма да успеете. Вие загубихте това право от мига, когато започнахте да действувате със сила. Пригответе се за отпътуване; готова съм да ви последвам. Не защото такава е вашата воля, а защото такова е моето намерение. Можете да се разпореждате с мене, но аз винаги ще се подчинявам само на себе си.

— Много ми е мъчно, че разумът ви е така разбъркан! — каза полковникът, като сви рамене.

И се оттегли в стаята си, за да сложи в ред книжата си, доволен дълбоко в душата си от решението на госпожа Делмар и без да се страхува от нови усложнения. Защото вярваше на думата й, макар и да презираше възгледите й.

Реймон беше много уморен; веднага след като отпрати студено сър Ралф, заспа дълбоко. Събуди се, обзет от блажено спокойствие, като си припомни, че романът му с Индиана най-сетне е свършил. Той отдавна предвиждаше, че ще дойде време, когато ще трябва да се бори с любовта й, ще трябва да защищава свободата си срещу изискванията на нейната романтична страст и предварително беше решил да не се съгласява с тези изисквания. Най-сетне беше успял, беше направил трудната крачка, беше казал „не“, не беше необходимо да се връща повече към този въпрос, тъй като нещата се бяха развили чудесно. Индиана не бе плакала кой знае колко, не бе настоявала кой знае колко. Беше се показала разумна; разбра всичко от първата дума и се покори на участта си бързо и гордо.

Реймон беше много доволен; той вярваше в съдбата си като в любеща майка и разчиташе, че тя ще подреди всичко в негова полза, ако трябва дори в ущърб на другите. Досега тя винаги го беше галила, така че нямаше защо да се съмнява в нея. Да предвиди последствията от грешките си и да се безпокои за тях, му се струваше престъпна неблагодарност към доброто божество, което бдеше над него.

Той стана от леглото все още уморен от нервното напрежение, с което бе изживял мъчителната сцена. В това време майка му се върна; тя беше отишла у госпожа дьо Карважал, за да я разпита за здравето и душевното състояние на госпожа Делмар. Маркизата като че ли никак не се безпокоеше; по-скоро се разстрои, когато госпожа дьо Рамиер направо я запита за Индиана. Всъщност тя се тревожеше само да не би бягството на Индиана да предизвика скандал. Оплака се горчиво от племенницата си, която едва предната вечер бе превъзнасяла до небесата; госпожа дьо Рамиер разбра, че с постъпката си клетата Индиана беше настроила завинаги срещу себе си леля си и беше изгубила единствената подкрепа, която й оставаше.