Жорж Санд - Индиана

— Мамо — каза той, като сграбчи сухата, прозрачна ръка, която тя му протягаше, — страшно съм нещастен, имам нужда от вас. Помогнете ми да се освободя от мъката… Обичам госпожа Делмар. Вие го знаете…

— Не, не знаех… — отговори госпожа дьо Рамиер с нежен упрек.

— Не отричайте, мила мамо — прекъсна я Реймон, който нямаше време за губене. — Много добре го знаехте, но от деликатност не се решавахте да ми заговорите първа за това. Е добре, тази жена ме отчайва, просто полудявам!

— Разкажи ми всичко — подкани го госпожа дьо Рамиер с младежко оживление, породено от горещата й майчинска любов.

— Нищо няма да скрия, още повече че този път не съм виновен. От няколко месеца се опитвам да успокоя романтичната й глава и да я върна на земята. Но всичките ми старания само разпалват в нея жажда за опасности и приключения, присъщи на жените от нейната родина. Сега, докато разговаряме с вас, тя стои в стаята ми, без да съм я викал, и нямам представа как да я убедя да си отиде.

— Горкото дете! — възкликна госпожа дьо Рамиер и бързо се облече. — Тъй свенлива, тъй скромна, ще отида при нея, ще й поговоря! Нали това искаше да ме помолиш?

— Да, да! — отговори Реймон, развълнуван от нежността на майка си. — Идете при нея и я убедете да бъде благоразумна. Тя несъмнено ще се вслуша в гласа на добродетелта, ще се поддаде на вашите ласки, ще се овладее! Горката, толкова много страда!

Реймон се хвърли в един фотьойл и заплака — сутрешните вълнения бяха разстроили нервите му. Майка му също се разплака и чак след като го принуди да вдъхне няколко капки етер, се реши да го остави.

Когато я позна, Индиана стана и я посрещна спокойно и с достойнство; тя не плачеше. Госпожа дьо Рамиер не очакваше подобно благородно самообладание и се смути пред тази млада жена, сякаш проявяваше нетактичност, като я изненадваше в спалнята на сина си.

Тогава се поддаде на чувствата си и ласкаво й протегна ръце. Госпожа Делмар се хвърли в обятията й; отчаянието й се разрази в горчиви ридания и двете жени дълго плакаха прегърнати.

Когато госпожа дьо Рамиер се опита да каже нещо, Индиана я спря.

— Не ми казвайте нищо, госпожо — помоли я тя, като изтри сълзите си. — Всяка ваша дума ще ми причини болка. Вашето съчувствие и ласки ми стигат и ми доказват великодушното ви отношение към мен; това облекчава сърцето ми, доколкото изобщо е възможно да бъде облекчено. Сега си отивам; не е необходимо да ме убеждавате, за да разбера, че трябва да го сторя.

— Аз дойдох при вас не за да ви убеждавам да си вървите, а за да ви утеша — каза госпожа дьо Рамиер.

— Аз не мога да бъда утешена — възрази Индиана, като я целуна. — Обичайте ме, това ще ми помогне, но не ми говорете. Сбогом, госпожо, вие вярвате в бог, помолете го за мене!

— Няма да ви пусна да си отидете сама! — извика госпожа дьо Рамиер. — Аз лично ще ви заведа при мъжа ви, за да ви оправдая, да ви защитя, да ви закрилям.

— Колко сте великодушна! — каза Индиана, като я притисна до сърцето си. — Това е невъзможно. Вие единствена не знаехте тайната на Реймон. Цял Париж ще говори за нея тази вечер и вие ще се изложите. Оставете ме да понеса сама скандала. Аз няма да страдам дълго.

— Какво искате да кажете? Нима се готвите да извършите престъпление, да посегнете на живота си? Скъпо дете, вие също вярвате в бога!

— Да, госпожо, затова след три дни заминавам за остров Бурбон.

— Ела в обятията ми, скъпа дъще, ела да те благословя, бог ще те възнагради за твоята смелост…

— Надявам се — отговори Индиана, като погледна към небето.

Госпожа дьо Рамиер искаше поне да извика кола, но Индиана не се съгласи. Тя пожела да си отиде сама, без много шум. Като я виждаше тъй слаба и измъчена, майката на Реймон се плашеше, че няма да може да измине пеш толкова дълъг път.

— Не се страхувайте — успокои я Индиана. — Една дума на Реймон беше достатъчна да ми възвърне силите.

Тя се загърна в палтото си, спусна черната воалетка над лицето си и излезе от къщата през задния вход, който госпожа дьо Рамиер й показа. Щом се озова на улицата, почувствува, че краката й треперят. Струваше й се, че само след миг грубата ръка на побеснелия й мъж ще я сграбчи, ще я повали, ще я смъкне в калта. Скоро уличният шум, безгрижните хора, които преминаваха край нея, утринната хладина й възвърнаха силата и спокойствието, макар това да беше сила, изпълнена с напрежение, и спокойствие, натегнало от мрачно предчувствие — като затишие, надвиснало над морските води, от което прозорливият моряк се плаши повече, отколкото от самата буря. Тя се спусна по кея от Института до Законодателния корпус, но вместо да прекоси моста, продължи да върви безцелно покрай реката, потънала в тъпо безсмислено съзерцание.