Жорж Санд - Индиана

— Знам, но аз смятам, че самоубийството трябва да бъде резултат от предварително взето решение. Ще поговорим пак за това…

Индиана потръпна. Колата, която ги отвеждаше, спря пред къщата, където тя щеше да се срещне отново с мъжа си. Нямаше сили да изкачи стълбите. Ралф я отнесе на ръце в стаята й. Прислугата им се състоеше от една камериерка, която беше отскочила до съдиите, за да клюкарствува за бягството на госпожа Делмар, и от Льолиевр, който беше отишъл в моргата, за да види труповете, донесени от сутринта. Ралф остана да се погрижи за Индиана, защото тя още не се чувствуваше добре. Рязко дръпване на звънеца извести завръщането на полковника. Тръпка на ужас и омраза премина през тялото на Индиана, тя бързо улови ръката на братовчед си и му каза:

— Моля ви се, Ралф, ако поне малко ме обичате, избавете ме от присъствието на този човек. Не искам да предизвиквам съжалението му, предпочитам гнева му пред състраданието… Не отваряйте или го отпратете; кажете му, че не са ме намерили още.

Устните й трепереха, тя не пускаше Ралф. Измъчван от две противоречиви чувства, горкият Ралф се чудеше чия страна да вземе. Делмар звънеше тъй силно, че можеше да скъса звънеца, а Индиана седеше в креслото почти в безсъзнание.

— Вие мислите само за това, че е ядосан — каза най-сетне Ралф, — а не помисляте дори за мъките му, за тревогите му; все ви се струва, че ви мрази… Ако бяхте го видели колко мъчно му беше тази сутрин!…

Индиана пусна ръката му; Ралф отиде да отвори.

— Тук ли е? — извика полковникът, като влезе. — Що за дяволска история! Досега съм тичал да я търся! Много съм й благодарен, че ми намери такова хубаво занимание. Да бъде проклета! Не искам да я видя, защото ще я убия!

— Не забравяйте, че ви чува — напомни му тихо Ралф. — Състоянието й е такова, че не може да понесе никакво вълнение. Овладейте се!

— Да бъде трижди проклета! — изрева полковникът. — Хубаво ме развълнува от сутринта! Добре, че имам нерви като въжета! Кажете ми, ако обичате, кой от нас е по-обиден, по-уморен и по-болен, аз или тя? Къде я намерихте и какво правеше? Заради нея оскърбих ужасно онази стара глупачка дьо Карважал, която ми отговаряше двусмислено и ме обвиняваше, че аз съм бил виновен за щуротиите на племенницата й… Дявол да го вземе, просто съм смазан от умора!

Делмар наговори всичките тези приказки с пресипнал и груб глас, седнал на един стол в преддверието; той изтри челото си — беше се изпотил въпреки студа; повтаряше, проклинайки непрекъснато, колко се е уморил, как се безпокоил, колко се измъчвал; задаваше хиляди въпроси и, за щастие, не слушаше отговорите, защото горкият Ралф не умееше да лъже и се чудеше какво да каже на полковника, за да го успокои. Той седеше до една маса невъзмутим и безмълвен, сякаш нямаше нищо общо с тревогата на тези двама души, докато всъщност изживяваше всичко това много по-тежко от тях.

Като чу проклятията на мъжа си, Индиана се почувствува по-силна, отколкото си мислеше. Тя предпочиташе той да избухне гневно, защото това я оправдаваше в собствените й очи, отколкото да прояви великодушие, тъй като щеше да изпита угризения. Изтри сълзите си и събра последните остатъци от силите си, без да се замисля, че още биха могли да й потрябват — толкова й беше опротивял животът. Когато мъжът й се приближи до нея, властен и груб, самообладанието й го изненада — той почувствува, че тя е по-силна от него и промени тона и изражението си. Опита се да се държи с хладно достойнство като нея, но, разбира се, не успя.

— Ще благоволите ли да ми кажете, госпожо — запита той, — къде прекарахте сутринта, а може би и нощта?

От това „може би“ Индиана разбра, че са открили късно отсъствието й. Тя стана по-уверена и отговори:

— Не, господине, нямам намерение да ви съобщя.

Делмар позеленя от яд и изненада.

— Нима? — възкликна той с треперещ глас — Наистина ли смятате да скриете от мен?

— Няма да ви отговоря — каза тя с леден тон, — защото искам да ви докажа, че нямате право да ми задавате такива въпроси.

— Нямам право ли, дявол да ви вземе! Кой е господарят тук, вие или аз? Кой носи рокля и трябва да се подчинява? Искате да ме сложите под чехъл! Няма да го бъде, любезна моя!

— Знам, че аз съм робиня, а вие сте господар. Според законите на тази страна вие сте мой владетел. Можете да вържете ръцете и краката ми, да ме оковете във вериги, да се разпореждате с моите действия. Притежавате правото на по-силния и обществото ви закриля; но върху волята ми, господине, вие нямате никаква власт, само бог може да я превие. Опитайте се да откриете закон, затвор или уред за измъчване, за да ме подчините! Все едно да затворите въздуха или да уловите празното пространство.