Жорж Санд - Индиана

Незабелязано се озова до водата, която влачеше парчета лед в краката й и ги разбиваше в крайбрежните камъни. Зеленикавата вода я привличаше с неудържима сила. Човек привиква и с най-страшните мисли; щом веднъж ги приеме, изпитва дори някакво удоволствие от тях. От дълго време възможността да последва примера на Нун я успокояваше в часовете на отчаяние, така че за нея самоубийството се беше превърнало в нещо като сладостно изкушение. Една единствена религиозна мисъл я беше спирала досега да се реши; но в този миг в опустошеното й съзнание нямаше никакъв проблясък. Тя едва си спомняше, че е имало някога бог, че Реймон е съществувал и вървеше все напред, приближаваше се все повече до реката като хипнотизирана, подчинявайки се инстинктивно на страданието.

Когато усети ледено студената вода, докосваща обувките й, тя сякаш се събуди от тежък сън, огледа се, видя Париж зад себе си, Сена, която течеше в краката й, отразявайки в маслените си води белите къщи и сивото небе. Постоянното движение на водата и неподвижността на земята се смесиха в обърканите й представи и изведнъж й се стори, че водата стои неподвижна, а земята бяга под краката й. В този шеметен миг тя се притисна до една стена и се наведе като омагьосана над водата, която й приличаше на твърда почва… Но изведнъж край нея залая куче, тя се разсея, остана за миг неподвижна. Дотича мъж, сграбчи я, дръпна я настрана, положи я в една изоставена лодка на брега. Индиана го погледна в лицето, но не го позна. Той се отпусна на земята в краката й, съблече палтото си и я зави с него, улови ръцете й, за да ги стопли, назова я по име.

Но тя беше прекалено слаба, за да направи каквото и да било усилие: от две денонощия не беше хапвала нито залък.

Все пак, когато вледененото й тяло се поотпусна от топлината, тя видя Ралф на колене пред себе си; той държеше ръцете й и чакаше да се свести.

— Срещнахте ли Нун? — запита тя.

После все още под влияние на своята натрапчива мисъл добави:

— Видях я, като мина по този път — и му показа реката. — Исках да я последвам, но тя вървеше много бързо, а аз нямах сила да я догоня. Като в кошмар!

Ралф я гледаше отчаяно. Струваше му се, че сам губи съзнание, мислите му се объркваха.

— Да си вървим — каза той.

— Да вървим — съгласи се тя. — Но преди това потърсете краката ми, загубих ги по камъните.

Ралф видя, че краката й са мокри и вкочанени от студ. Той я взе на ръце и я отнесе в една гостоприемна къща, където някаква добра жена се погрижи за нея и Индиана най-сетне дойде в съзнание. В това време Ралф изпрати да съобщят на господин Делмар, че е намерил жена му. Полковникът не бил в къщи. Той продължаваше да търси Индиана, изпълнен с тревога и гняв.

Ралф бе проявил съобразителност и изтича до господин дьо Рамиер; Реймон го посрещна иронично и студено. Той току-що беше легнал. Тогава Ралф си спомни за Нун и тръгна край реката, а слугата му започна да я търси в обратната посока. Офелия бързо откри следите на господарката си и отведе Ралф до мястото, където той я намери.

Малко по малко Индиана си спомни какво се беше случило през тази злополучна нощ, но напразно се мъчеше да възстанови минутите на трескавото си бълнуване. Тя не можа да обясни на Ралф за какво беше мислила един час преди това; той обаче отгатна всичко, разбра какво е почувствувала, без да я разпитва. Само улови ръката й и й каза нежно и в същото време с тържествен тон:

— Братовчедке, моля ви да ми обещаете нещо. Това ще бъде последно доказателство за приятелството ви, повече няма да ви отегчавам.

— Говорете — каза тя, — да направя нещо за вас, е единствената радост, която още ми остава.

— Закълнете ми се — помоли я Ралф — никога вече да не помисляте за самоубийство, без да ме предупредите. От своя страна и аз ви се заклевам в честта си да не ви попреча да го сторите. Само ви моля да ме предупредите. Вие знаете, че и аз не се страхувам от смъртта и неведнъж съм мислил за нея…

— Защо ми говорите за самоубийство? — запита Индиана. — Аз никога не съм искала да посягам на живота си! Винаги съм смятала това за грях, в противен случай…

— Да, но преди малко, когато ви взех на ръце, след като горкото куче (и той погали Офелия) ви бе дръпнало за роклята, вие бяхте забравили и бог, и света, и братовчед си Ралф…

Сълзи блеснаха в очите на Индиана. Тя стисна ръката на Ралф и му каза тъжно:

— Защо сте ме спрели? Сега щях да бъда вече на небето, без да съм извършила грях, защото нямаше да съзнавам какво правя.