Жорж Санд - Индиана

Тези, които знаеха какво представлява маркизата, разбираха, че това не е кой знае колко голяма загуба; но за майката на Реймон госпожа дьо Карважал беше безупречна добродетел. Нейната младост беше обвита с тайнствено мълчание и следите й се губеха в революционните вихрушки. Госпожа дьо Рамиер не можа да сдържи сълзите си, като си помисли за съдбата на Индиана, и се опита да я оправдае, но маркизата злобно забеляза, че тази история сигурно не й е безразлична, затова не може да съди безпристрастно.

— Но какво ще стане с нещастната млада жена? — запита госпожа дьо Рамиер. — Кой ще я закриля от мъжа й?

— Ще стане това, което е угодно богу — отговори маркизата. — Аз нямам намерение да се меся в тази история и не желая да я видя никога вече.

Добрата госпожа дьо Рамиер не се успокои и реши на всяка цена да узнае нещо за госпожа Делмар. Тя помоли да я отведат до ъгъла на улицата, където живееше Индиана, и изпрати прислужника си да разпита портиера, като му поръча да се добере до сър Ралф, ако той е в къщи. После остана да чака в колата; скоро дойде самият Ралф.

Може би единственият човек, оценил правилно Ралф, беше госпожа дьо Рамиер. Те си размениха няколко думи, но и двамата разбраха, че еднакво искрено се вълнуват от съдбата на Индиана. Ралф разказа какво се беше случило сутринта, но тъй като само подозираше как е протекла нощта, не се опита да изясни този въпрос. Госпожа дьо Рамиер обаче сметна, че трябва да му каже всичко, което знае, тъй като той сигурно щеше да съдействува тази съдбоносна и пагубна връзка да бъде прекъсната. Ралф се чувствуваше по-свободен пред нея, отколкото пред всеки друг; затова не скри дълбокото вълнение, което изпитваше по време на този откровен разговор.

— Вие казвате, госпожо — прошепна той, сякаш подтискайки нервна тръпка, — че тя е прекарала нощта във вашата къща?

— Самотна и тежка нощ. Реймон не може да бъде обвинен в съучастие, защото се е върнал в шест часа, а в седем дойде при мене, за да ме помоли да вразумя нещастното дете.

— Тя е искала да напусне мъжа си! Искала е да се опозори! — възкликна Ралф, втренчил поглед пред себе си, странно развълнуван. — Значи, толкова много обича този недостоен за нея човек!

Забравяше, че говори пред майката на Реймон.

— Отдавна бях отгатнал това — продължи той. — Защо не предвидих, че ще настъпи ден, в който тя ще се реши да се погуби. По-скоро бих я убил, отколкото да допусна това.

Подобни думи в устата на Ралф поразиха госпожа дьо Рамиер; тя се надяваше, че ще разговаря със спокоен и снизходителен човек и вече се разкайваше, че е повярвала на външната му невъзмутимост.

— Боже мой! — извика ужасено тя. — Нима и вие ще я осъдите безпощадно? Нима и вие ще я изоставите като леля й? Нима в сърцата ви няма жалост? Нима не умеете да прощавате? Нима няма да й остане поне един приятел след нейната грешка, от която тя и без това вече толкова много страда!

— За мене можете да бъдете спокойна — отговори Ралф. — От шест месеца зная всичко и не съм казал нито дума. Станах случайно свидетел на първата им целувка и въпреки това не смъкнах господин дьо Рамиер от коня му. Често улавях в гората любовните им послания и въпреки това не ги унищожавах. Срещнах господин дьо Рамиер на моста, когато той го прекосяваше, за да отиде при нея — беше нощ, бяхме сами, аз съм четири пъти по-силен от него и въпреки това не блъснах този човек в реката; и когато видях, че успя да ми убегне, да ме измами, да се промъкне при нея, вместо да изкъртя вратите и да го изхвърля през прозореца, аз спокойно ги предупредих за пристигането на съпруга и спасих живота му, за да спася честта й. Както виждате, госпожо, аз съм жалостив и милосърден. Тази сутрин този човек пак беше в ръцете ми; аз знаех, че той е причина за всички наши нещастия и ако нямах право да го обвиня без доказателства, поне можех да го предизвикам на дуел заради дръзкото му и подигравателно държане. Е добре, аз понесох оскърбителното му презрение, защото знаех, че смъртта му ще убие Индиана; оставих го да се обърне на обратната страна и да спи, докато Индиана, полумъртва, обезумяла, стоеше на брега на Сена, готова да последва друга една жертва… Както виждате, госпожо, аз съм търпелив с тези, които мразя, и съм снизходителен към тези, които обичам.

Госпожа дьо Рамиер седеше в колата срещу Ралф и го гледаше с изненада, примесена с ужас. Той беше толкова различен от човека, когото познаваше, че тя се уплаши да не е получил мозъчно сътресение. Намекът му за смъртта на Нун потвърди предположението й, защото тя не знаеше нищо за тази история и взе думите, изплъзнали се от устата на Ралф, за измислици, нямащи нищо общо с разговора, който водеха. Ралф действително беше силно развълнуван, състояние, в каквото може би изпадат понякога и най-разумните хора и което граничи с лудостта. Подобно на всички уравновесени хора гневът му обикновено беше хладен и сдържан, но неудържим, както е присъщо на благородните души, затова в този миг той беше страшен. Госпожа дьо Рамиер улови ръката му и каза тихо: