Жорж Санд - Индиана

„Не ми пишете, че сте ме обичали — добавяше той, — това ме кара да губя сила и смелост, да проклинам куража си и да мразя дълга си. Кажете ми по-скоро, че сте щастлива, че сте ме забравили, за да не се мъча да разчупя веригите, които ни разделят.“

Накратко казано, той й писа, че е нещастен, а за Индиана това означаваше, че я чака.

Изминаха три месеца от изпращането на това писмо и когато пристигна на остров Бурбон, положението на госпожа Делмар беше станало почти непоносимо поради една неприятна домашна разправия. Тя беше добила тъжния навик всяка вечер да записва изживяната мъка. В дневника си се обръщаше към Реймон и макар никога да не бе имала намерение да му го изпрати, разговаряше с него ту страстно, ту с горчиво съжаление, разказваше му за тежкия си живот, за чувствата си към него, които не можеше да заглуши. Тези листове попаднаха в ръцете на Делмар или по скоро той счупи ковчежето, в което тя ги прибираше при старите писма на Реймон, и ги изчете побеснял от ревност и злоба. Обзет от гняв, той загуби власт над себе си и с туптящо сърце и стиснати юмруци зачака Индиана да се върне от разходката си. Може би ако тя беше закъсняла няколко минути, горкият полковник щеше да се овладее, но злата им съдба ги преследваше — Индиана се върна след малко. Тогава, без да произнесе нито дума, той я улови за косите, събори я на земята и я ритна с ботуша си в главата.

Щом видя кървавите следи по челото й, Делмар се ужаси от грубостта си. Той избяга като подгонен, затвори се в стаята си и зареди пистолетите си, за да си пръсне черепа; но точно когато всичко щеше да бъде свършено, той видя на верандата Индиана — тя беше станала и бършеше спокойно и хладнокръвно окървавеното си лице. Отначало се зарадва, че е жива, на крака, защото мислеше, че я е убил, но после гневът му избухна с нова сила.

— Само съм те одраскал — извика той, — а ти заслужаваш най-жестока смърт! Не, няма да се самоубия, за да те оставя да се наслаждаваш свободна в обятията на любовника си! Не искам да ви осигуря щастието! Ще живея, за да страдате, за да те гледам как загиваш, как линееш от мъка, ще го науча аз подлеца, който ми се подигра.

Той продължаваше да беснее, когато Ралф влезе от другата страна на верандата и завари Индиана разчорлена и съсипана. Но тя не се беше уплашила, не беше извикала, не беше помолила за пощада. Уморена от живота, сякаш беше изпитала жестокото желание да даде на Делмар време да я убие, без да повика никого за помощ. Ралф беше само на двадесет крачки от тях, но не беше чул никакъв шум.

— Индиана — извика той, като отстъпи ужасен и изумен, — кой ви нарани?

— Излишен въпрос — отговори тя с горчива усмивка, — разбира се вашият приятел, кой друг има право на това?

Ралф хвърли на земята тръстиковия бастун; ръцете му бяха достатъчно добро оръжие, за да удуши Делмар. С два скока той се озова пред стаята му и изби вратата с един удар… Но Делмар лежеше на земята с мораво лице, с подут език, задъхан — беше получил апоплектичен удар.

Ралф събра разхвърляните по пода книжа. Като позна почерка на Реймон, като видя разбитото ковчеже, той разбра какво е станало; събра грижливо тези обвинителни листове и изтича при госпожа Делмар, като й поръча да ги изгори веднага. Може би Делмар не бе успял да прочете всичко.

След това я помоли да се оттегли в стаята си и извика слугите да помогнат на полковника; но Индиана отказа да изгори писмата и дневника и да скрие раната си.

— Не — високомерно каза тя, — не желая! Този човек не благоволи на времето да замълчи пред госпожа дьо Карважал и побърза да разгласи бягството ми, което нарече мой позор. Нека сега всички видят знака на неговия позор, който той се постара да отпечата върху моето лице. Странна справедливост наистина — единият да пази тайната от престъпленията на другия, след като той си присвоява правото да безчести безжалостно своята жертва!

Когато полковникът се свести, Ралф го упрекна по-рязко и по-грубо, отколкото някой би могъл да си представи. Делмар всъщност не беше лош човек, той заплака като дете, което съжалява за постъпката си; но това беше неосъзнато разкаяние, както се случва при хора, действуващи под влияние на моментното си настроение, без да помислят нито за последиците, нито за причините на своето поведение. Сега беше готов да се хвърли в другата крайност — помоли да извикат жена му, за да й поиска прошка; Ралф се помъчи да му обясни, че такова детинско помирение ще намали авторитета му, без да измие обидата, нанесена на Индиана. Той чудесно знаеше, че има грешки, които не се прощават, и нещастия, които не се забравят.