Жорж Санд - Индиана

Миналата година през една вечер от вечното лято, което цари в тези области, двама пътници слязоха от шхуната „Наандов“ на остров Бурбон и три дни след като корабът пристигна, се отправиха към планините. Бяха останали да отдъхнат — постъпка, някак странна, противоречаща на намеренията им. Но те очевидно не разсъждаваха така; защото, след като пиха фахам на верандата, се облякоха грижливо, сякаш се готвеха да прекарат вечерта в града, и поеха по планинската пътека; след един час стигнаха до теснината Берника.

Случайността пожела това да е една от най-красивите тропически лунни вечери. Нощното светило, току-що надникнало над тъмните вълни, прокара сребрист път през морето; но лъчите му не можеха да проникнат в теснината и по повърхността на езерото трептеше само отблясъкът на няколко звезди. Луната не бе успяла да посее бледите си диаманти дори до крехките лъскави листа на лимоновите дървета, с които са обрасли високите планински склонове. Абаносовите и тамарискови дървета шепнеха в тъмнината; само няколко гигантски палми очертаваха на сто стъпки от земята тънките си стволове и кичестите им корени сребрееха със зеленикаво сияние.

Морските птици мълчаха по скалите; само няколко гълъби гукаха тъжно и страстно иззад планинските върхари. Красиви бръмбари, същински оживели скъпоценни камъни, тихо жужаха в кафеените дървета или докосваха повърхността на езерото, а еднообразният шум на водопада сякаш си разменяше тайнствени слова с ехото на бреговете.

Двамата самотни спътници се изкачиха по лъкатушната стръмна пътека догоре, там, където потокът като бял въздушен стълб се спуска в бездната. Те се озоваха на малка площадка, много удобна да изпълнят плана си. Лиани, висящи от клоните на рафията, образуваха на това място естествена люлка над водопада. Сър Ралф с изумително хладнокръвие отряза няколко клонки, които можеха да им попречат, после улови ръката на братовчедка си и я накара да седне на покрита с мъх скала, откъдето пред очите им се разкри възхитителната гледка на този кът в цялата му дива и могъща прелест. Но нощта и облаците като пяна обгръщаха всичко наоколо и пропастта зееше пред тях бездънна и страшна.

— Трябва да ви кажа, скъпа Индиана — заговори Ралф, — че е необходимо голямо хладнокръвие, за да изпълним това, което сме намислили. Ако се хвърлите бързо от тази страна, вземайки тъмните скали за празно пространство, ще се пребиете и ще умрете от бавна и жестока смърт; но ако попаднете в бялата бразда на водопада, тя ще ви понесе и ще ви потопи в езерото. Да почакаме още един час, луната ще се издигне високо на небето и ще огрее всичко.

— Съгласна съм — отговори Индиана, — още повече че в тези последни мигове трябва да се посветим на бог.

— Имате право, скъпа приятелко — каза Ралф, — и аз мисля, че този върховен час трябва да бъде час на размишления и молитви. Не мога да кажа, че трябва да се помирим с всевишния, това би означавало да забравим разстоянието, което ни отделя от неговата висша власт, но смятам, че сме длъжни, да се простим с хората, които са ни накарали да страдаме, и да поверим на вятъра, духащ на североизток, думите на снизхождение на тези, които са на три хиляди левги от нас.

Индиана изслуша това предложение без изненада, без вълнение. Тя все повече се възхищаваше от променения Ралф. Не го слушаше вече като флегматичен наставник, а го следваше безмълвно като добър дух, натоварен да я освободи от всички земни страдания.

— Съгласна съм — каза тя, — щастлива съм, че мога да простя без принуда, че в сърцето ми вече няма нито омраза, нито съжаление, нито, любов, нито злоба. В този час едва си спомням несгодите на моя тъжен живот и неблагодарността на хората, които са ме заобикаляли. Велики боже, ти прозираш до глъбините на моето сърце, знаеш колко чисто и ведро е то и как всичките ми мисли с любов и надежда са отправени към теб!

Тогава Ралф седна в краката на Индиана и започна да се моли; силният му глас заглушаваше шума на водопада. Може би за пръв път, откакто се беше родил, мислите му бяха в пълно съответствие с произнесените думи. Последният час беше прозвънял; душата му не беше вече окована, заобиколена с тайнственост, тя принадлежеше само на бог; веригите на обществото бяха паднали. Страстите му не бяха вече престъпление и той се стремеше свободен към небето, което го чакаше; воалът, прикриващ толкова добродетели, величие и вътрешна сила, падна и умът на този прекрасен човек засия изведнъж като сърцето му.