Жорж Санд - Индиана

Често, застанал сам на тази скала, кършех ръце, заслушан в пролетните звуци, в негата, затаена в планината, загледан в любовната игра на птиците, в дрямката на насекомите, нежно притиснати в цветните чашки, вдъхвах сладостния прашец на палмите, литнал във въздуха — прелестни удоволствия, които летният ветрец разнася в притома. Тогава се опиянявах, обезумявах; призовавах към любов цветята, птичките, ромона на потока. Виках буйно непознатото щастие, само мисълта за него ме подлудяваше. Но изведнъж виждах как тичате радостно и весело по пътеката; катерехте се като пингвинче по скалите, мъничка и непохватна, с бяла рокличка и черни коси. И кръвта ми се успокояваше, устните ми преставаха да горят, пред седемгодишната Индиана забравях петнадесетгодишната Индиана, за която мечтаех; притисках ви в обятията си с чиста радост; ласките ви охлаждаха челото ми; бях щастлив, чувствувах се баща.

Колко свободни и мирни дни прекарахме ние в глъбините на тази планинска теснина! Колко пъти съм мил малките ви крачета в чистата езерна вода! Колко пъти съм ви съзерцавал заспала сред тръстиките, под сянката на палмовите листа! В такива минути пак започваха терзанията. Обземаше ме отчаяние, че сте тъй малка; питах се дали след всички тревоги ще доживея деня да ме разберете и да отговорите на чувствата ми. Докосвах нежно изящните ви като коприна коси и любовно ви целувах. Сравнявах ги с други къдрици, които бях отрязал по-рано и ги пазех в портфейла си. Радвах се, че с всяка измината пролет те стават все по-тъмни. Поглеждах по ствола на една финикова палма различните знаци — там бях отбелязвал колко сте пораснали за четири-пет години. Те още не са заличени, Индиана; видях ги последния път, когато дойдох тук, за да страдам сам. Уви! Вие пораснахте, красотата ви разцъфна, както можеше да се очаква; косите ви станаха черни като абанос; но не за мен бяхте пораснали вие, не за мен бяха разцъфнали прелестите ви, за друг заби първо вашето сърце!

Спомняте ли си как скитахме леки като гургулици из храстите високо в планините? Спомняте ли си как се губехме понякога в саваните, разстилащи се над нас? Веднъж решихме да се доберем до мъгливите върхове на Салазките планини; и през ум не ни беше минало, че колкото по-високо се изкачваме, толкова по-редки ще стават плодовете, толкова по-мъчно ще пием вода от планинските потоци, толкова по-силно и остро ще свисти вятърът.

Щом видяхте, че зеленината остава зад нас, вие пожелахте да се върнем, но след като прекосихме безплодната област, намерихме много ягоди; вие се втурнахте да пълните кошничката си и вече дори не помисляхте да се приберете. Отказахме се да се изкачваме до върховете. Тръгнахме по вулканични скали, осеяни с петна и обрасли с пухест мъх; тези клети треви, брулени от ветровете, неволно извикваха мисълта за грижливата природа, дала топла дреха на скалите, за да ги защити от студа. После мъглата се сгъсти, трябваше да се върнем. Аз ви носех на ръце. Слизах предпазливо по стръмните склонове на планината. Нощта ни застигна в началото на първата гора, изникнала на пътя ни. Откъснах за вас нарове, а аз утолявах жаждата си с лианите, чийто изобилен сок блика, когато ги късаме — като чиста, прохладна вода. Припомнихме си приключението на любимите ни герои, залутани в горите на Червената река, ние обаче нямахме нежни майки, нито загрижени слуги, нито вярно куче, които да ни потърсят. Но аз бях доволен, бях горд; само аз бдях над вас, бях по-щастлив от Пол.

Да, това беше чиста любов, аз ви обичах дълбоко и истински. На десет години Нун беше по-висока от вас с цяла глава; като истинска креолка, тя беше вече напъпила, влажните й очи от време на време добиваха странно изражение, държеше се като девойка. Но аз не обичах Нун или по-скоро обичах я заради вас, защото беше ваша другарка в игрите. Не се сещах да се запитам красива ли е тя и дали ще стане красива след време. Не я гледах. За мен тя беше само дете като вас. Защото ви обичах, защото мислех само за вас: вие бяхте моята избраница в живота, моята младежка мечта…

Но аз си бях правил сметка без бъдещето. Брат ми умря, принудиха ме да се оженя за годеницата му. Няма да ви разказвам нищо за това време от моя живот; това не бяха най-горчивите ми дни, Индиана, и все пак аз бях съпруг на жена, която ме мразеше и която не можех да обичам. Станах баща, но загубих сина си; овдовях и научих, че вие сте омъжена!

Няма да ви разказвам за дните на изгнание в Англия, за тези дни на страдание. Може би съм виновен пред някого, но не пред вас, може би има виновни пред мен, не се оплаквам. Там аз станах още по-голям егоист, тоест по-тъжен и по-подозрителен от когато и да било. Колкото повече се съмняваха в мене, толкова по-горд ставах, толкова повече свиквах да разчитам на себе си. Издържах всички изпитания благодарение на съвестта си. Обвиняваха ме, че не обичам жената, за която ме омъжиха по принуда и която винаги се отнасяше към мен с презрение! Обясняваха егоизма ми с това, че не обичам деца. И Реймон по-късно неведнъж безжалостно ми се е подигравал, твърдейки, че грижите, необходими за възпитанието на децата, са несъвместими със закостенелите навици на един стар ерген. Той сигурно не знаеше, че съм бил баща и че аз съм ви възпитавал. Никой от вас не отгатна, че дълги години споменът за сина ми ме изгаряше, както в първия ден на смъртта му, че нараненото ми сърце се свиваше винаги когато съзирах руси главици. Когато сме нещастни, всички се стремят да ни изкарат по-лоши, отколкото сме, от страх да не бъдат принудени да ни съжаляват.