Жорж Санд - Индиана

Още тогава решиха, че не заслужавам обич, защото сам не умея да проявявам привързаност към никого. Направиха ме нещастен и смятаха, че не чувствувам нищо; прогониха ме от бащината къща; скалите ме приютиха като плашлива морска птица. Вие знаете какво детство изживях, Индиана. Прекарвах по цели дни в усоите, без никога тревожна майка да потърси следите от стъпките ми, без никога приятелски глас да прозвучи в планинската тишина, за да ме призове в бащиния дом, когато се спуска нощта. Израснах сам, живях сам, но съдбата най-сетне се смили над мен, защото няма да умра сам.

Небето ми изпрати дар, утешение, надежда. Вие се явихте в живота ми, сякаш бяхте създадена за мен. Клето дете, изоставено като мен, захвърлено като мен в живота без любов и закрила, вие сякаш ми бяхте предопределена или аз поне се лъжех, че е тъй. Много самонадеян ли съм бил? Цели десет години вие бяхте моя, моя без подялба, без съперници, без терзания. Тогава не знаех какво е ревност.

Това бяха, Индиана, моите най-хубави дни. Вие ми станахте сестра, дъщеря, приятелка, ученичка, единствена близка. Аз ви бях необходим и животът ми доби друг смисъл, вече не се чувствувах див звяр; преодолях затъпяването, в което ме беше потопило презрението на моите близки. Започнах да се уважавам, защото можех да направя нещо за вас. Трябва да ви кажа всичко, Индиана: заради вас приех бремето на живота, а в мечтите си виждах надеждата за отплата. Свикнах (простете ми думите, които ще изрека, и днес още не мога да ги произнеса без трепет), свикнах да мисля, че ще станете моя жена. Вие бяхте дете, а аз вече ви гледах като моя годеница: въображението ми рисуваше вашата очарователна младост; горях от нетърпение да пораснете. Брат ми, който беше ме изместил в сърцата на родителите ми, обичаше да се занимава със стопанството; той се грижеше за една градина на хълма — тя се вижда оттук през деня, новите собственици са я превърнали в оризова плантация. Беше му приятно да се грижи за цветята; той ходеше всяка сутрин, гледаше ги нетърпеливо, чудеше се защо не са пораснали за една нощ, както на него му се искаше. Вие, Индиана, бяхте моето единствено занимание, единствената ми радост, единственото съкровище; вие бяхте младата фиданка, за която се грижех, пъпката, която търпеливо чаках да се превърне в цвят. Всяка сутрин жадно се взирах — исках да открия каква промяна е извършил във вас още един отминал ден; защото аз бях вече млад мъж, а вие бяхте само дете. В сърцето ми кипяха страсти, чието име ви беше непознато; аз бях петнадесетгодишен, въображението ми рисуваше какви ли не картини, а вие се чудехте защо понякога съм тъжен, защо не ме радват игрите. Не разбирахте, че един плод, една птичка не са за мен както преди съкровища, затова започнах да ви се виждам хладен и странен. И все пак ме обичахте такъв, какъвто съм; дори и тъжен, аз ви посвещавах всеки миг; станахте ми още по-скъпа поради страданията, хранех безумната надежда, че един прекрасен ден вие ще ги превърнете в радости.

Уви! Простете ми, живях с тази кощунствена мисъл цели десет години; може би беше престъпление, аз, нещастното дете да копнея за вас, прекрасна и свободна дъщеря на планините, но само бог е виновен, че тази дръзка мечта се превърна в смисъл на живота ми. Иначе как щеше да тупти моето наскърбено, неразбрано сърце, за което никъде нямаше топлота, а само огорчения? От кого можех да очаквам поглед, любовна усмивка, ако не от вас, моя любима и моя дъщеря?

Не се плашете, че сте израснали под крилото на една нещастна птица, разкъсвана от любов; никога нечисто обожание, престъпна мисъл не са застрашавали непорочната ви душа; никога устните ми не са докосвали бузите ви, за да изпият невинната им свежест, бузите ви — плодове, влажни от утринната роса! Целувах ви като баща и когато детските ви топли устни срещнеха моите, те не горяха със страстния пламък на мъжко желание. Не, не във вас, малко синеоко момиче, бях влюбен аз! Когато ви държах в обятията си, когато се любувах на невинната ви усмивка, на чаровните ви ласки, вие бяхте само мое дете, моя малка сестричка — аз бях влюбен в бъдещата петнадесетгодишна девойка и когато оставах сам, горях и с жаден поглед разкъсвах бъдещето.

Когато ви четях повестта за любовта на Пол и Виржини, вие не я разбирахте. Но плачехте; за вас тя беше само историята на един брат и една сестра, а аз тръпнех от съчувствие към терзанията на двамата влюбени. За мен тази книга беше изпитание, за вас — радост. Приятно ви беше да слушате за вярното куче, за красивите кокосови палми, за песните на негъра Доминго. Аз препрочитах сам разговорите на Пол и Виржини, жарките съмнения на единия, тайните мъки на другия. Ах, колко добре разбирах тези първи вълнения на юношеството, което се стреми да разгадае със сърцето си тайните на живота и се залавя възторжено за първата си любов! Но бъдете справедлива към мен, Индиана, аз не извърших престъпление, не насилих дори с един единствен ден вашето безметежно детство; не промълвих нито дума, която да ви разкрие, че в живота има мъки и сълзи. На десет години вие бяхте тъй невинна, тъй безгрижна, както в деня, когато вашата кърмачка ви постави в ръцете ми, деня, в който бях решил да свърша с живота.