Жорж Санд - Индиана

Освен теб единствен Делмар прояви снизхождение към мен. Ти дори ме обвини, че го предпочитам пред теб, че жертвувам спокойствието ти заради собственото си спокойствие, като не се меся в семейните ви спорове. Несправедлива и сляпа жена! Ти не прозря, че правех всичко възможно за теб. Не разбра, че не можех да те защитя, без да се издам. Какво щеше да стане с теб, ако Делмар ме беше изгонил? Кой щеше да те закриля търпеливо, безмълвно, но с постоянството и твърдостта на неувяхващата любов? Разбира се, не Реймон. Освен това признавам, аз обичах от благодарност този груб и суров човек, който можеше да ми отнеме единственото останало ми щастие, но не го стори. Обичах го, защото не беше твой любим и злата му съдба го приравняваше с мен! Обичах го също така, защото никога не ми причини мъките на ревността.

Но ето, сега ще ви разкажа за най-мъчителните дни от моя живот, за онова съдбоносно време, когато вие отдадохте любовта си, за която толкова копнеех, на друг. Едва тогава разбрах колко силно чувство съм подтискал толкова години. И омразата вля отрова в гърдите ми, ревността подкопа силите ми. До този миг въображението ми ви беше запазило чиста; уважението ми ви обвиваше с воал, който дори наивната дързост на сънищата не смееше да повдигне. Но когато ужасната мисъл, че друг ви увлича, друг ви открадва, друг ще се опиянява от щастието, за което аз дори не смеех да бленувам, просто полудях; искаше ми се да видя този отвратителен човек в дъното на пропастта, да счупя главата му с камъни!

Но вие страдахте тъй дълбоко, че аз забравих собствените си страдания. Не исках смъртта му, защото вие щяхте да го оплаквате. Много пъти дори бях готов, нека небето ми прости тези мисли, да стана подлец и предател, да излъжа Делмар и да помогна на врага си. Да, Индиана, аз обезумях, измъчих се, като ви гледах как се терзаете, съжалих, че се опитах да ви отворя очите, бях готов да дам живота си и да подаря сърцето си на този мъж, за да ви обича като мен! Ах, негодникът, нека бог му прости злините, които ми причини, но да го накаже за злините, които струпа върху вашата глава! За това го мразя, заради вашите страдания, а не заради моите. Този човек обществото би трябвало да дамгоса още в деня на раждането му, него би трябвало да заклейми и да отхвърли като бездушен и извратен! Но то го носеше на ръце! Ах, аз добре познавам хората, няма защо да се възмущавам! Превъзнасяйки един нравствен изрод, който руши щастието и честта на другите, хората само се подчиняват на своята природа.

Простете, Индиана, простете ми! Жестоко е може би да се оплаквам пред вас, но го правя за пръв и последен път! Нека да прокълна неблагодарника, който ви тласна към гроба! Този ужасен урок ви беше необходим, за да се отворят очите ви. Гибелта на Нун не ви подсказа нищо, не чухте гласа на Делмар от смъртния одър: „Пази се от него, той ще те погуби!“ Вие бяхте глуха; злият ви гений ви увлече, сега сте опозорена, хорската мълва ви осъжда и оправдава него. Той ви причини толкова беди и никой не се развълнува. Той уби Нун, но вие забравихте това. Той ви погуби, но вие му простихте, защото умееше да хвърля прах в очите и да залъгва; защото ловките му и вероломни думи проникваха до сърцата; защото неговият змийски поглед хипнотизираше; защото природата, ако го беше надарила с моите студени черти и с моята непохватност, би създала от него напълно завършен екземпляр.

О, да, дано бог го накаже, защото той беше жесток към вас, или по-скоро дано му прости, защото по-скоро беше глупав, отколкото лош! Той не ви разбра, не оцени щастието, което можеше да вкуси! Ах, вие толкова много го обичахте! Той би могъл да ви създаде такъв прекрасен живот! На негово място аз не бих устоял пред изкушението; бих ви притиснал до гърдите си и бих избягал в дивите планини, бих ви скрил от обществото, за да бъдете само моя, бих се страхувал само да не би всички да не са ви проклели, да не са ви отхвърлили! Щях ревниво да пазя доброто ви име, но не като него. Щях да пожелая да го загубите, за да го заместя с любовта си. Щях да страдам, ако друг мъж би ви подарил дори зрънце щастие, дори един миг радост, щях да се чувствувам ограбен, защото вашето щастие би било за мене дълг, богатство, съществуване, чест! Колко горд и щастлив щях да бъда, ако тази дива планинска теснина ми беше жилище, тези дървета — богатство, стига небето да ми ги беше дало с любовта ви!… Оставете ме да поплача, Индиана, плача за пръв и последен път в живота си. На небето е било угодно да не умра, преди да вкуся това тъжно удоволствие.