Жорж Санд - Индиана

Първата ни среща ми беше направила силно впечатление; бяхме в Сен-Пол, на брега на морето. Отначало не му обърнах особено внимание, но после, когато от празно любопитство разпитах местните жители за него, получих тъй странни и противоречиви отговори, че започнах любопитно да се вглеждам в самотника от Берника.

— Той е груб, невъзпитан човек — каза ми един. — Невзрачна личност, единственото му качество е, че умее да мълчи.

— Той е изключително образован и сериозен — твърдеше друг, но има прекалено високо мнение за себе си и се държи така презрително и самомнително, че не желае да си хаби думите и да разговаря с простосмъртните.

— Той е човек, който обича само себе си — обясни трети, — посредствен е, но не е глупав; ужасен егоист и страшно необщителен.

— Нима не сте чували за него? — запита ме млад човек, израснал в колониите, истински провинциален клюкар. — Той е негодник, убиец, който подло отрови приятеля си, за да се ожени за жена му.

Този отговор така ме зашемети, че се обърнах към един по-разумен възрастен човек. На моя въпросителен поглед той отговори:

— Някога сър Ралф беше светски човек. Не го обичаха, защото не беше кой знае колко общителен, но го уважаваха. Това е всичко, което мога да ви кажа за него, защото след онази злополучна история не съм се виждал с него.

— Каква история? — запитах аз.

Разказаха ми за внезапната смърт на полковник Делмар, за бягството на жена му в същата нощ, за отпътуването и завръщането на господин Браун. Съдебното разследване не разпръснало мрака, обгръщащ всички обстоятелства; никой не успял да докаже престъплението на бегълката. Кралският прокурор прекратил преследването, но всички знаели за пристрастното отношение на властите към господин Браун и общественото мнение го обвинявало, че са прекратили делото, опетняващо с такова страшно подозрение доброто име на двама души.

Подозренията като че ли се потвърждаваха от тайното завръщане на двамата обвиняеми и от загадъчното им настаняване в усойната теснина на Берника. Всички смятаха, че те са избягали, докато бъде потушен скандалът. Но обществото във Франция очевидно ги беше отблъснало и те са били принудени да се приютят в самота, за да се наслаждават спокойно на престъпната си любов.

Но тези слухове се опровергаха от твърденията на някои по-осведомени хора: научих, че госпожа Делмар страняла от братовчед си господин Браун и като че ли не го обичала. Затова се вгледах внимателно и дори бих казал втренчено в героя на тези странни приказки. Той стоеше върху един денк и чакаше завръщането на моряка, с когото беше уговорил някаква покупка; съзерцаваше хоризонта със сините си като морето, спокойни и мечтателни очи; чертите на лицето му бяха правилни и чисти; нерви, мускули, кръв, всичко у него изглеждаше тъй ведро и завършено, тъй подредено в този здрав и силен организъм, че бих се заклел, че му нанасят смъртна обида — на паметта на този човек не можеше да тежи престъпление, сигурно дори на ум не беше му идвало подобно нещо, ръцете и сърцето му бяха чисти като челото му.

Изведнъж той ме погледна разсеяно — аз го поглъщах с жадни, любопитни очи. Смутен като крадец, уловен на местопрестъплението, извърнах поглед, защото в очите на сър Ралф съзрях строг упрек. После неволно се сещах за него; сънувах го дори; и винаги ме обземаше особено безпокойство, необяснимо вълнение, сякаш от този човек с необикновена съдба се излъчваше магнетичен ток.

Ето защо съвсем естествено пожелах от сърце да опозная по-отблизо сър Ралф, но ми се искаше да го наблюдавам крадешком, без той да забележи. Все ми се струваше, че съм виновен пред него. Прозрачните му очи ме смразяваха от страх. Той сигурно беше или много добродетелен, или много вероломен, затова се чувствувах нищожен и жалък пред него.

Той ме прие без шум и суетене. Заведе ме в стаята, предложи ми дрехи и бельо, а после ме запозна със спътницата си в живота, която ни чакаше на закуска.

Като видях колко е красива и млада (тя не изглеждаше повече от осемнадесетгодишна), възхитен от свежестта, прелестта и очарователния й глас, изпитах мъчително вълнение. Веднага си помислих, че тази жена или е много виновна, или е много нещастна, виновна за ужасно злодеяние или оскърбена от отвратително обвинение.

Цяла седмица реките прииждаха, равнините бяха наводнени и дъждовете и вятърът ме задържаха в Берника. Най-сетне изгря слънце, а аз дори не помислях да се разделя с гостоприемните си домакини.