Жорж Санд - Индиана

Нито тя, нито той се стремяха да се издокарват; не проявяваха особено остроумие — може би изобщо не бяха остроумни — умееха да казват сериозни и приятни неща; живееха със сърцето, не с ума. Индиана не беше образована, но не беше дразнещо невежа поради ограниченост, мързел, небрежност или нехайство; тя страстно се стремеше да научи всичко, което животът й беше попречил да разгадае, а може би в честите й въпроси към сър Ралф се съдържаше малко кокетство, защото това му даваше възможност да блесне с големите си познания.

Тя беше весела, но без излишна живост; в маниерите й се прокрадваше леност и меланхолия, свойствени за креолките, но това й придаваше още по-голям чар; необичайно кротките й очи сякаш разказваха за живот, изпълнен със страдания; и дори когато се усмихваше, в погледа й прозираше тъга, но тъга, изпълнена с щастливо съзерцание или нежна благодарност към съдбата.

Най-сетне една сутрин им казах, че трябва да си вървя вече.

— Защо толкова скоро? — възкликнаха те.

Казаха ми го тъй искрено и сърдечно, че се окуражих. Дадох си дума, преди да си тръгна, да помоля сър Ралф да ми разкаже историята си; смущаваше ме само страшното подозрение, от което не бях успял да се освободя. Опитах се да го преодолея.

— Да ви кажа право, хората са големи мерзавци — започнах аз. — Чух много лоши неща за вас. Но сега, след като се запознахме, не ми е чудно. Животът ви е толкова красив, че сигурно ви клеветят от завист.

Замлъкнах, като видях наивното изумление, изписано по лицето на госпожа Делмар. Разбрах, че тя няма представа за злобната мълва, а сър Ралф ме изгледа високомерно и недоволно. Станах веднага да се сбогувам засрамен, огорчен и сконфузен от погледа на господин Браун, който ми напомни първата ни среща и безмълвния ни разговор на брега на морето.

Мъчно ми беше, че ще се разделя по такъв начин с този прекрасен човек, разкайвах се, че го разгневих и го оскърбих — от благодарност за щастливите дни, прекарани у тях, сърцето ми се сви, заплаках.

— Млади човече — каза ми той, като ме улови за ръка, — останете още един ден с нас, не мога да изпратя така единствения ни приятел в този край.

А когато госпожа Делмар се отдалечи, добави:

— Разбрах ви и ще ви разкажа моята история, но не пред Индиана. Има рани, които не бива да се подлютяват.

Вечерта отидохме на разходка в гората. Дърветата, до преди две седмици тъй свежи и красиви, бяха напълно оголени, но вече се покриваха с големи смолисти пъпки. Птиците и насекомите бяха долетели отново. Нови пъпки се разпукваха на мястото на увехналите цветя. Ручеите отхвърляха пясъка, засипал леглата им. Всичко се възвръщаше към живот, щастие, здраве.

— Погледнете — каза Ралф — с каква удивителна бързина прекрасната и благородна природа заличава пораженията! Не ви ли се струва, че сякаш се срамува от изгубеното време и с всички сили се стреми за няколко дни да извърши работа за цяла година?

— И ще успее — добави госпожа Делмар, — спомням си какви бури имаше миналата година. Само след месец от пораженията им не остана и следа.

— Тъй става и с разбитото от мъки сърце — казах аз, — когато щастието дойде отново, то разцъфва и бързо се подмладява.

Индиана ми протегна ръка и погледна господин Браун с безкрайна нежност и щастие.

Когато настъпи нощта, тя се оттегли в стаята си, а сър Ралф ме покани да седна на една пейка в градината до него и ми разказа историята си до момента, с който завърши предидущата глава. Тук той направи пауза и сякаш забрави моето присъствие. Увлечен от разказа му, не се стърпях и прекъснах съзерцанието му с един последен въпрос.

Той потрепери като човек, който се събужда от сън. После ми се усмихна добродушно и каза:

— Млади приятелю, има спомени, за които човек не бива да говори, за да не ги оскверни. Ще ви кажа само, че аз наистина бях решил да убия Индиана заедно със себе си. Но небето не беше пожелало да приеме от нас тази жертва. Някой лекар сигурно ще ви обясни, че ми се е въртяла главата, затова съм сбъркал пътеката. Но аз не съм лекар и предпочитам да вярвам, че ангелът Авраам и Товия, този прекрасен белоснежен ангел със сини очи и златен, пояс, когото често сте виждали в сънищата през детството си, се спусна по един лунен лъч и през трептящите бразди на водопада разпростря сребристите си крила над моята нежна спътница. Единственото нещо, което си спомням съвсем ясно, е, че луната се скри зад високите планински върхове и нито един злокобен звук не смути тихия шепот на водопада; защото птиците, накацали по скалите, политват едва в часа, когато бялата ивица се разпростре над хоризонта; и първият пурпурен слънчев лъч, спуснал се над портокаловите дръвчета, ме намери на колене, благославящ господа.