Жорж Санд - Индиана

Ралф плачеше като дете. Действително за пръв път тази мъжествена душа жалеше сама себе си; и все пак той оплакваше повече съдбата на Индиана, отколкото своята участ.

— Не плачете за мене — каза той, като видя, че тя също плаче, — не ме съжалявайте; съчувствието ви заличава цялото минало и настоящето вече не е горчиво. За какво да страдам? Вие вече не го обичате.

— Ако ви познавах, Ралф, аз никога не бих го обикнала! — извика Индиана. — Вашата добродетел ме погуби.

— Да — каза Ралф, като я погледна с тъжна усмивка, — аз имам и други причини да се радвам; вие споделихте с мене, без да обърнете внимание, по време на пътуването едно нещо. Казахте ми, че Реймон не е получил щастието, което е имал дързостта да пожелае, и така ме успокоихте; освободихте ме от угризенията, че лошо съм ви пазил, защото аз самонадеяно исках да ви запазя от неговите съблазни и ви оскърбих, Индиана. Не вярвах достатъчно във вашата сила, моля ви да ми простите и за тази грешка!

— Уви — каза Индиана, — нима вие ми искате прошка! На мене, нещастието на целия ви живот, на мене, която пренебрегнах такава чиста и благородна любов заради едно непонятно заслепение, от жестока неблагодарност! Аз би трябвало да падна на колене и да ви искам прошка!

— Значи, моята любов не те отблъсква, не предизвиква твоя гняв, Индиана!… О, боже мой! Благодаря! Ще умра щастлив! Послушай, Индиана, не се упреквай вече за бедите ми. В този миг не завиждам за нищо на Реймон, мисля, че той би трябвало да ми завижда, ако притежава истинско човешко сърце. Сега аз съм твой брат, твой съпруг, твой любим пред лицето на вечността. От този ден, в който ми се закле, че ще напуснеш живота с мен, затаих в сърцето си сладката мечта, че ми принадлежиш, че си ми предопределена завинаги! И аз пак започнах да те наричам мислено моя годеница. Да бъдеш моя на земята, би било може би прекалено голямо или недостатъчно щастие. В небесните селения ме чакат блаженства, мечтани в моето детство. Там ти ще ме обичаш, Индиана; там твоята душа, божествена, освободена от лъжовните земни суети, ще ме възнагради за живота, изпълнен с жертви, страдания и самоотричане; там ще бъдеш моя, Индиана, защото небето си ти и ако аз заслужих рая, заслужил съм и тебе. Затова те помолих да облечеш бяла рокля. Нека тя бъде твоята сватбена рокля, а скалата над езерото е олтарът, който ни очаква.

Той стана, откъсна от съседния храст разцъфнало портокалово клонче и закичи с него черните коси на Индиана; после падна на колене пред нея.

— Дари ми щастие! — каза той. — Кажи ми, че сърцето ти е съгласно с този небесен брак! Подари ми вечността, не ме карай да се стремя към небитието!

Ако разказът за духовната същност на Ралф не ви е направил впечатление, ако не сте обикнали този благороден човек, това означава, че неумело съм предала неговите чувства, защото не съм могла да изразя непреодолимата власт, която притежава гласът на истинската страст. Освен това над вас не грее тъжна луна, не пеят сенегалски птички, не благоухаят карамфили, изпълнената с нега и опиянение тропическа нощ не очарова мислите и сърцето ви. Вие може би не знаете какви силни, нови чувства се пораждат в душата пред лицето на смъртта и колко истински изглеждат всички неща в живота, когато трябва да се разделим завинаги с тях. Такава внезапна, ярка светлина заля сърцето на Индиана; превръзката, толкова време закривала очите й, падна. Тя прозря истината, разбра сърцето на Ралф, както никога не го беше разбирала, видя лицето му, както никога не го беше виждала; защото силното душевно вълнение беше предизвикало върху него действие, подобно на електрически ток върху вкочаненото тяло. То го беше освободило от вътрешната скованост, която помрачаваше очите и обезличаваше думите му. В своята искреност и добродетел той беше много по-красив от Реймон и Индиана разбра, че не Реймон, а него е трябвало да обича.

— Бъди мой съпруг на небето и на земята — каза тя — и нека тази целувка ме свърже с тебе навеки!

Устните им се сляха; в любовта, избликнала от сърцето, се таи много по-могъща сила, отколкото в пламенното мимолетно увлечение. Защото тази целувка пред прага на вечността беше за тях символ на всички земни радости.

Тогава Ралф взе на ръце своята годеница и я понесе, за да се хвърли заедно с нея в потока…

Миналата година през един топъл и слънчев януарски ден напуснах Сен-Пол, за да се разходя и да помечтая из дивите гори на остров Бурбон. Помислих си за вас, приятелю; тези девствени гори са запазили спомена за вашите разходки и занятия; земята — следите от вашите стъпки. Откривах навсякъде природните чудеса, описани във вълшебните ви разкази, които някога изпълваха с очарованието си вечерите ми, и желаейки да се полюбувам с вас на всичко това, мислено ви призовах от старата Европа, където живеете обгърнат от благодетелна и скромна неизвестност. Щастлив човек! Нито един вероломен приятел още не е издал пред света ума и заслугите ви!