Жорж Санд - Индиана

Никой не разбра дълбокото възмущение, мрачното отчаяние на нещастния юноша, израснал в дебрите без съчувствен поглед, когато ме отделиха от тези места и ме изпратиха в обществото; когато ми наложиха да заема празното място на брат си в света, който ме беше отблъснал, когато ми внушиха, че трябва да изпълня дълга си към хората, не изпълнили никога дълга си към мен. И какво стана? След като никой от близките ми не пожела да ми бъде опора, сега всички искаха от мен да се погрижа за интересите им! Не ме оставиха да се порадвам на самотата, право, неоспорвано дори на париите! Имах в живота една единствена радост, една надежда, една мечта — че вие ще бъдете моя завинаги; отнеха ми я, казаха ми, че не сте достатъчно богата за мен. Горчива ирония — за мен, отраснал в планините, изгонен от бащиния дом! За мен, никога не вкусил благата на богатството, когото сега натоварваха с бремето на чужди богатства.

И все пак аз се подчиних. Нямах право да моля за моето оскъдно щастие; и без това ме презираха; ако бях се противопоставил, щях да им стана отвратителен. Майка ми оплакваше безутешно смъртта на другия си син и ме заплашваше, че ще умре, ако не се подчиня. Баща ми ме обвиняваше, че не умея да го утеша, сякаш аз бях виновен, че не ме обича, и беше готов да ме прокълне, ако се опитам да избягам от игото. И аз сведох глава, но как страдах!… Не бихте могли да си представите дори вие, която нещастията не пощадиха. Преследван, оскърбен, угнетен, аз не отвърнах на злото със зло и може би това вече е доказателство, че не съм бил тъй безсърдечен, както ме обвиняваха.

Когато се върнах тук и видях човека, за когото те бяха омъжили… прости ми, Индиана, може би тогава действително проявих егоизъм — винаги има егоизъм в любовта, дори и в моята любов… бях обзет от жестока радост при мисълта, че тази пародия на брак ти беше дала господар, а не съпруг. Ти се учудваше на добрите ми чувства към Делмар — да, защото никога не виждах съперник в него. Знаех, че този старец не може да ти вдъхне любов, че сам не може да изпита любов и сърцето ти ще остане непокътнато. Благодарен му бях за студенината ти, за тъгата ти. Ако бяхте останали тук, може би щях да извърша грях, но вие заминахте… аз не можех да живея без теб. Опитах се да се боря срещу тази неукротима любов, пламнала отново с цялата си сила, когато те заварих тук тъй красива и тъжна, както в младежките си мечти. Но самотата само изостри мъката ми и аз отстъпих — исках да те виждам, да живея под същия покрив, да дишам същия въздух, да се опиянявам всеки миг от нежния ти глас. Ти знаеш какви пречки трябваше да преодолея, с какво недоверие да се боря; тогава разбрах с каква тежка задача се нагърбвам; не можех да живея с тебе, без да дам на съпруга ти свята клетва, а аз никога не съм изменял на думата си. Твърдо реших с разума и със сърцето си да не забравям никога ролята си на брат. Кажи, Индиана, престъпих ли някога своя обет?

Разбрах също, че ще бъде много трудно и дори невъзможно да изпълня тази тежка задача, ако захвърлям понякога маската, недопускаща никаква близост, никакво дълбоко чувство; разбрах, че не бива да си играя с огъня, защото ме изгаряше страст, прекалено силна, за да излезе победителка от една битка. Разбрах, че трябва да издигна около себе си тройна ледена стена, за да не събудя в сърцето ти съчувствие — то би ме погубило. Казах си, че в деня, в който ме съжалиш, ще бъда вече виновен, за това приех да живея под бремето на страшното обвинение в сухота и егоизъм, което, за щастие, вие не облекчихте. Успехът на моето притворство се превърна в моя надежда; вие се държахте към мен с оскърбително съжаление, с каквото се държат към евнусите; смятахте, че нямам душа и чувства; презряхте ме и аз нямах право да се гневя, нито да отмъщавам, защото щях да се издам, вие щяхте да разберете, че съм мъж.

Оплаквам се от хората, не от тебе, Индиана. Ти винаги си била добра и снизходителна към мене. Понасяше ме дори под отвратителната маска, която си бях сложил, за да се доближа до тебе; никога не ме накара да се срамувам от ролята си, заместваше ми всичко и понякога си мислех с гордост, че ме гледаш благосклонно, макар да не ме познаваш, и може би един ден, когато ме опознаеш истински, ще ме обикнеш. Уви, нима друга на твое място не би ме отблъснала, нима друга би протегнала ръка на глупака, който не умееше нито да мисли, нито да твори? Всички освен тебе се отдръпнаха с презрение от егоиста! Ах, на света съществуваше едно единствено създание, тъй великодушно, че да поеме тази тежка задача! Една единствена благородна душа можеше да сгрее със свещения си огън измъчената, замразена душа на отхвърления от всички клетник! Едно единствено сърце преливаше от чувства, от каквито беше лишено моето сърце! Под небето имаше само една Индиана, способна да обича такъв Ралф!