Жорж Санд - Индиана

— Някои моралисти осъждат вашата самота. Твърдят, че човек принадлежи на обществото, и добавят, че давате опасен пример на другите.

— Обществото не може да изисква нищо от този, който не очаква нищо от него. Колкото до заразителния пример, не вярвам в него, господине; необходима е голяма воля, за да се скъса със света, много страдания, за да се добие тази воля. Така че оставете ни да се наслаждаваме в покой на това неизвестно щастие, което не струва нищо на никого и което се крие от страх да не събуди завист. Вървете си, млади човече, следвайте пътя на съдбата си, имайте приятели, положение, добро име, отечество. Аз имам Индиана. Не скъсвайте веригите, които ви свързват с обществото, уважавайте неговите закони, ако те ви защищават, ценете неговите съждения, ако са справедливи, но ако някой ден обществото ви наклевети и отхвърли, имайте достатъчно мъжество да минете без него.

— Да — отговорих аз, — едно чисто сърце ще ни помогне да понесем изгнанието, но за да обикнем изгнанието, необходима е спътница в живота като вашата.

— Ах — каза той с неизразима усмивка, — ако знаете колко съжалявам обществото, което ме презира!

На другия ден напуснах Ралф и Индиана. Той ме прегърна, а тя пророни няколко сълзи.

— Сбогом — казаха ми те. — Върнете се в света, но ако някой ден той се отвърне от вас, спомнете си за нашата скромна молба.

Четиристишието на старофренски език, написано под една от творбите на Холбайн, е наивно, но изпълнено с дълбока тъга. На гравюрата е изобразен земеделец, който върви след ралото. В далечината се е ширнала равнина, виждат се бедни колиби, слънцето залязва зад хълма. Край на тежък трудов ден. Селянинът е стар, набит, облечен в парцали. Впрягът от четири коня е хилав и изтощен; ралото се забива в неравна, непокорна почва. В тази сцена „на непосилен труд и мъки“ едно единствено същество е пъргаво и бодро — фантастична личност, скелет, който тича в браздата край изплашените коне и ги шиба с камшик, помагайки така на стария орач. Този призрак, въведен алегорично от Холбайн в цяла поредица философски и религиозни сюжети, едновременно печални и шеговити, и назован „Подобие на смъртта“, е самата смърт.

В тази сбирка или по-скоро в тази обширна творба, където смъртта навред играе роля и представлява свързваща и преобладаваща мисъл, Холбайн е изобразил големци, първосвещеници, любовници, играчи, пияници, монахини, куртизанки, разбойници, бедняци, воини, монаси, евреи, пътешественици, целия мир на своето и на нашето време; и навсякъде призракът, на смъртта се надсмива, заплашва, тържествува.

Само на едно платно я няма. Това е изображението на бедния Лазар — той лежи върху торището пред вратата на богаташа и заявява, че не се страхува от смъртта, защото няма какво да губи и животът му е преждевременна смърт.

Достатъчно утешителна ли е тази стоическа мисъл на полуезическото християнство на Възраждането и намират ли в нея изгода за себе си вярващите души? Честолюбецът, мошеникът, тиранинът, развратникът, всички тези самодоволни грешници, злоупотребяващи с живота, които смъртта държи за косите, несъмнено ще бъдат наказани, но слепецът, просякът, лудият, бедният селянин ще бъдат ли възнаградени за безконечната оскъдица, в която са живели, единствено с размишлението, че смъртта за тях не е беда? Не! Над произведението на художника тегне неумолима тъга, ужасно злополучие. Като горчиво проклятие, запратено над човешката участ!

Тук именно се съдържа мъчителната сатира, правдивото изображение на обществото, което Холбайн сам е видял. Престъпление и нещастие, ето какво го е поразявало. Но какво ще изобразим ние, художниците от друго едно столетие? Ще потърсим ли в мисълта за смъртта възмездие за днешното човечество? Ще го призовем ли като наказание за несправедливостта и като възнаграждение за страданието?

Не, ние нямаме вече работа със смъртта, а с живота. Не вярваме вече нито в тлеността на гроба, нито в спасението, откупено с насилствено отричане; ние искаме животът да бъде хубав, за да бъде плодотворен. Лазар трябва да напусне торището, беднякът вече да не се радва на смъртта на богаташа. Всички трябва да бъдат щастливи, за да не бъде щастието на отделни хора престъпно и прокълнато от бог. Земеделецът трябва, като сее житото, да знае, че помага за делото на живота, а не да се радва, че смъртта върви до него. Най-сетне смъртта трябва да престане да бъде наказание, поради благополучието и утеха поради скръбта. Бог не я е създал нито за наказание, нито за награда в живота; защото е благословил живота и гробът не бива да бъде убежище за тези, на които не искаме да дарим щастие.