Жорж Санд - Индиана

Но вниманието ми беше привлечено от една красива гледка — примамлив сюжет за всеки художник. Млад мъж с приятно лице ореше с чудесен впряг: четири чифта млади волове с тъмна козина с червеникави отблясъци, с малки, обрасли с къдрава вълна глави, волове, напомнящи още дивия бик, с големи свирепи очи, с буйни и резки движения в работата, раздразнени от ярема и от остена — животни, които се подчиняват на човешката власт, треперещи от гняв. Това наричат нов впряг. Човекът ореше бивше пасище, осеяно с вековни корени — труд за атлет, който трябваше да овладее и осемте още не съвсем укротени вола.

Едно шест-седемгодишно дете, красиво като ангелче, наметнато с агнешка кожа, същински малък Йоан Кръстител от картините на Възраждането, вървеше успоредно с орача и подмушваше воловете с остен. Гордите животни трепереха под малката ръка на детето и яремът и каишите скриптяха, така че окът се разтърсваше. Когато палешникът се закачаше за някой корен, орачът викаше високо, зовеше всяко животно по име, но по-скоро за да ги успокои, отколкото да ги дразни, защото воловете, разсърдени от препятствието, сами подскачаха и риеха земята с широките си раздвоени копита; те можеха да се хвърлят встрани и да отнесат ралото, ако мъжът и детето не ги задържаха. Момченцето също викаше с глас, който се мъчеше да направи страшен, а всъщност беше нежен като ангелското му личице. Прекрасна картина на сила и красота: пейзажът, мъжът, детето, воловете в ярема; и въпреки мощната борба, завършваща с победа над земята, особено чувство на спокойствие и дълбоко умиротворение обгръщаше цялата природа. Когато преодолееха препятствието, воловете пак тръгваха бавно и тържествено, орачът преставаше да вика преднамерено и отново ставаше ведър и кротък, отново хвърляше доволен бащински поглед към детето и то се обръщаше да му се усмихне. Младият баща запяваше тъжна песен, предаваща се по традиция не на всички земеделци в този край, а на най-умелите в изкуството да поддържат пламъка на работния добитък…

И тъй, пред очите ми се разгръщаше картина в пълен контраст с картината на Холбайн. Вместо тъжен старец — млад чевръст мъж, вместо впряг от изтощени мършави коне — двоен впряг от силни буйни волове, вместо смъртта — красиво дете, вместо изображение на безнадеждност и разруха — картина на сила и радостни мисли.

Тогава заедно с френския стих „С пот на челото“ се сетих и за стиховете на Вергилий: „О, щастливи… селяко“ и загледана в тази хубава двойка — мъжът и детето, създаващи блага величаво и тържествено сред тъй поетични условия, изпитах дълбока жалост, примесена с неволно уважение. Щастливи селяко! Да, разбира се, и аз на негово място щях да бъда щастлива, ако ръцете ми изведнъж станеха силни и гръдта могъща, ако можех да правя природата плодоносна и да я възпявам, ако можех да виждам и да разбирам хармонията на цветовете и звуците, изяществото на отсенките, прелестта на очертанията, с една дума, тайнствената красота на нещата!… Ако сърцето ми продължеше да тупти в унисон с божественото чувство, ръководно начало в безсмъртното и величествено съзидание.

Но уви, този човек не е разбрал тайнствеността на красивото, това дете също никога няма да я разбере!… Пази боже, да си помисля, че те не изживяват мигове на вдъхновено откровение, прогонващо умората и притъпяващо грижите! Върху благородните им чела виждам печата на твореца, тъй като те са истинските господари на земята, а не онези, които я притежават, защото са платили пари за нея. И доказателство за това е, че не могат да ги откъснат от земята, напоена с потта им, че истинският селянин умира от мъка във войнишките дрехи, далеч от родния край. Но той не изпитва част от насладите, които изпитвам аз, духовните наслади, които би трябвало да вкуси той, работникът в обширния храм, който небето би могло да помести в себе си. Тези, които още от майчината утроба са го осъдили да се подчинява и да работи, не могат да му отнемат мечтите, но са му отнели размислите.

И дори такъв, какъвто е, несъвършен и осъден на вечно детство, той е по-красив от онзи, у когото науката е заглушила чувството. Не се възвисявайте над него вие, които си въобразявате, че сте създали законите с неотменното право да му заповядвате, защото тази ваша ужасна заблуда доказва, че умът е убил във вас сърцето и вие сте най-несъвършени и най-слепи от всички хора!… Аз дори предпочитам простотата на неговата душа пред лъжливите просветления на вашата и ако трябва да разкажа живота му, ще наблегна с по-голямо удоволствие на вълнуващите, трогателни мигове, отколкото вие като рисувате унижението, в което могат да го хвърлят непримиримостта и презрението на вашите социални рецепти.