Жорж Санд - Индиана

След случката край реката Ландри си спомняше с известна тревога обещанието, което беше дал на малката Фадет. В оня миг на тревога той й беше обещал от името на баща си и майка си всичко най-хубаво в Близначницата. Но като видя, че татко Барбо не обърна внимание на цупенето на Силвине и не прояви кой знае какво безпокойство, започна да се бои, че когато Фадет дойде да иска възнаграждението си, баща му може да я изпъди, като се подиграе с многознайността й и с думата, която й е дал Ландри. Ландри се срамуваше от този страх и след като мъката му се разсея, започна да вярва, че в цялата работа е имало магия. Не беше сигурен дали малката Фадет не му се е подиграла, но смяташе, че има защо да се съмнява; чудеше се как да докаже на баща си, че е постъпил правилно, като е обещал да изпълни обещанието й. От друга страна, не можеше да се откаже от думите си, защото се беше заклел.

Но колкото и удивително да беше, нито на другия ден след тази случка, нито до края на месеца, нито по-късно се чу нещо за малката Фадет в Близначницата или в Приш. Тя не се яви у татко Кайо, за да потърси Ландри, нито у татко Барбо, за да си поиска обещаното, и когато Ландри я зърнеше далеч в полето, не се приближаваше до него, нито пък му обръщаше внимание, което не й беше присъщо, защото тя тичаше след всички било от любопитство, било за да се посмее, било за да си поиграе или да се закачи с тези, които бяха в настроение, или за да нахока и да подиграе тези, които бяха начумерени.

Къщата на баба Фаде беше близо до Приш и до Кос, тъй че беше невъзможно Ландри да не се среща с малката Фадет. Пътят не беше особено широк, ето защо трябваше да се здрависат или да си кажат по някоя дума, когато се разминават.

Една вечер малката Фадет се връщаше с гъските си, следвана както винаги по петите от Скакалеца, а Ландри беше ходил да прибере конете от ливадата и сега ги водеше към Приш; двамата се срещнаха по пътеката, която се спуска от Кроа де Босон към брода Рулет, така че нямаше как да избягнат срещата. Ландри се изчерви от страх, че Фадет може да поиска от него да изпълни думата си и за да й попречи, яхна една от кобилите и я пришпори; всички коне обаче бяха спънати и не можа да препусне. Като се озова съвсем близо до Фадет, Ландри не посмя да вдигне очи и се престори, че се извръща, за да види дали жребчетата идват. Когато отново я погледна, тя го беше подминала, без да промълви нито дума. Не беше сигурен дори дали му е обърнала внимание и дали бе пожелала с поглед или усмивка да му каже „здравей“. Видя само Жане Скакалеца, който, какъвто си беше опърничав и лош, запрати камък в краката на коня му. На Ландри много му се искаше да му плесне един с камшика, но се страхуваше да спре, защото щеше да се наложи да разговаря със сестра му; той се направи, че не забелязва нищо, и си отиде, без да се обръща.

Ландри се държеше почти по същия начин винаги когато срещнеше Фадет. Полека-лека той се окуражи и започна да я поглежда; защото колкото повече растеше и поумняваше, толкова по-глупава започваше да му се вижда цялата тази история. Но когато най-сетне веднъж се реши да я погледне спокойно, сякаш очаквайки тя да му каже нещо, с изненада забеляза, че момичето също се обръща на другата страна, като че ли го е страх от него. Той стана още по-смел, но понеже беше справедлив, запита се правилно ли е постъпил, като никога не бе й благодарил за услугата, все едно дали бе му я направила, защото знаеше прекалено много или случайно. Реши да я спре веднага щом я види, но когато я срещна, пак се поколеба за миг, преди да й каже „добър ден“ и да я заговори.

Като видя обаче, че той се отправя към нея, малката Фадет го изгледа гордо и ядосано, а в очите й прозираше толкова презрение, че Ландри се смути и не посмя да я заговори. За последен път тази година я видя толкова отблизо, тъй като след този ден малката Фадет, кой знае защо, си науми да го избягва и щом го видеше още отдалеч, извръщаше се и се отклоняваше от пътя си, за да не го срещне. Ландри сметна, че му се сърди заради неблагодарността му, но тя се държеше тъй хладно, че не се реши да поправи грешката си. Малката Фадет не беше дете като другите. Тя не беше боязлива по природа и обичаше да предизвиква разправии и подигравки, защото беше с остър език и винаги имаше последната дума. Никога не бяха я виждали начумерена, укоряваха я дори, че й липсва гордостта, подхождаща на четиринадесетгодишно момиче, което вече започва да се замомява. Винаги се държеше като момче, често ядосваше Силвине и го изкарваше от търпение, когато го заварваше унесен в мечти. Когато го срещнеше, тръгваше след него, подиграваше му се, че е близнак, и го измъчваше, като му повтаряше, че Ландри не го обича, надсмиваше се над мъката му. Клетият Силвине, който повече от Ландри беше убеден, че е магьосница, се чудеше как тя отгатва мислите му и искрено я ненавиждаше. Той презираше и нея, и семейството й, и както тя избягваше Ландри, той избягваше лошото Щурче, за което казваше, че рано или късно ще последва примера на майка си; тя имаше лошо поведение, напусна мъжа си и накрая тръгна с войниците. Беше заминала като лавкаджийка малко след раждането на Скакалеца и оттогава никой не беше чул да се говори за нея. Мъжът й беше умрял от мъка и от срам и така грижата за двете деца остана на баба Фаде, която ги гледаше много лошо, защото беше скъперница, а и защото годините й бяха напреднали и не можеше нито да се занимава с тях, нито да ги държи чисти.