Жорж Санд - Индиана

— Силен дъжд идва, Силвине, да бягаме към къщи!

И те се затичаха; Ландри се мъчеше да разсмее Силвине, а той се насилваше да се развесели, за да му достави удоволствие.

Когато стигнаха до дома си, Силвине понечи да се скрие в плевнята — страхуваше се, че баща му ще се кара. Но татко Барбо не вземаше нещата толкова навътре като жена си, затова се задоволи само да се пошегува; а стрина Барбо, поучена предварително от мъжа си, се постара да не покаже тревогата, която беше изживяла. Докато тя сушеше пред огнището дрехите на близнаците, Силвине видя, че е плакала и че от време на време го поглежда неспокойно и тъжно. Ако бяха насаме, той щеше да й поиска прошка, щеше да й се погали и тя щеше да се успокои. Но баща му не обичаше такива лиготии и Силвине си легна веднага след вечерята, без да каже нищо, сломен от умора. Целия ден не беше ял нищо. След вечерята се почувствува като пиян; Ландри го разсъблече, сложи го да си легне и поседя до него, като му държеше ръката.

Щом Силвине заспа, Ландри се сбогува с родителите си и дори не забеляза, че майка му го целуна много по-топло от друг път. Той винаги беше смятал, че тя не го обича колкото брат му, но не ревнуваше, защото си казваше, че получава толкова любов, колкото заслужава. Подчиняваше се на участта си колкото от уважение към майка си, толкова и от обич към брат си, който повече от него имаше нужда от ласки и утешение.

На другия ден Силвине изтича до леглото на стрина Барбо още преди тя да стане и изля сърцето си, като й довери съжалението и срама си. Разказа й колко е нещастен не само защото са разделени с Ландри, но защото си въобразявал, че Ландри не го обича вече. Не можа да отговори на въпроса на майка си откъде му идват на ум такива неща, защото това беше като болест, срещу която той беше безсилен да се брани. Стрина Барбо го разбираше, макар че не го показа, защото женското сърце познава тези мъки; на самата нея неведнъж й беше докривявало, като виждаше как спокойно и смело изпълнява задълженията си Ландри. Но този път трябваше да признае, че ревността е лошо чувство, дори когато е предизвикана от силна обич, затова не насърчи Силвине. Накара го да почувствува колко много е наскърбил брат си и каква голяма добрина беше проявил Ландри, като не се оплака и не показа огорчението си. Силвине трябваше да признае, че брат му е по-добър от него. Обеща искрено да се излекува от лошите си чувства.

Помъчи се да изглежда спокоен и доволен, но макар майка му да изтри сълзите му, да изслуша жалбите му и да му отговори с разумни съвети, макар той да направи всичко, което беше по силите му, за да се отнася просто и справедливо към брат си, в сърцето му остана капка горчивина. „Брат ми — мислеше си той неволно — може да е по-добър от двама ни, както каза и нашата скъпа майка, но ако ме обичаше толкова силно, колкото го обичам аз, не би се подчинил.“ И той си припомни колко спокоен и почти безразличен изглеждаше Ландри, когато го намери на брега на реката. Спомни си също, че свиреше на косовете, докато го търсеше, а той искаше да се хвърли в реката. Вярно е, че когато напусна дома си, тази мисъл не му беше минала през ума, но после си помисли за това, защото смяташе, че брат му няма да му прости никога цупенето и пропуснатата среща. „Ако той ми беше нанесъл такава обида — мислеше си той, — никога не бих могъл да се утеша. Много ми е приятно, че ми прости, но все пак не можех да си представя, че ще го стори тъй лесно!“ И клетото момче въздишаше, като се бореше със себе си, и се бореше със себе си, като въздишаше.

Но тъй като бог винаги възнаграждава и помага на този, който пожелае да му угоди, до края на годината Силвине показа повече разум. Въздържаше се, не се караше и не се сърдеше на брат си, започна да го обича по-спокойно и понеже не се тревожеше непрекъснато, здравето му укрепна и той заякна. Баща му започна да му възлага повече работа, защото разбра, че колкото по-малко се вживява в чувствата си, толкова по-добре е за него. Но работата в къщи никога не е тъй тежка, както на чуждо място. Затова Ландри, който не жалеше сили, укрепна и израсна много повече от брат си тази година. Двамата ставаха все по-различни. Когато навършиха петнадесет години, Ландри изведнъж се превърна в хубав момък, а Силвине си остана красив юноша, по-тънък и по-блед от брат си. Сега вече никой не ги бъркаше и макар че си приличаха като двама братя, не личеше веднага, че са близнаци. Ландри, който се беше родил един час след Силвине, изглеждаше по-голям с година или две. Татко Барбо все повече го обикваше, защото, като истински селянин, уважаваше преди всичко силата и снажното тяло.