Жорж Санд - Индиана

От всички тези обяснения щях да забравя да кажа името, което тя беше получила при кръщенето си и което по-нататък може би бихте пожелали да узнаете. Тя се наричаше Франсоаз, а баба й я наричаше Фаншон.

Понеже открай време между хората от Близначницата и баба Фаде имаше свади, близнаците не разговаряха с малката Фадет и я избягваха; никога не играеха нито с нея, нито с малкия й брат Скакалеца, който беше по-слаб и по-хитър и от нея, постоянно се държеше за полите й и се сърдеше, когато тя тичаше и не го дочакваше; тогава, ядосан от подигравките й, я замеряше с камъни, по този начин и той неволно я ядосваше, защото по природа тя всъщност беше весела и обичаше да се смее. Но всички мислеха толкова лоши неща за баба Фаде, че някои хора, като татко Барбо например, си въобразяваха, че дружбата с Щурчето и Скакалеца може да донесе нещастие. Въпреки това близнаците й говореха, защото не бяха срамежливи, и малката Фадет не пропускаше случая да им подхвърля разни закачки и смешки, щом ги видеше.

И тъй клетият Ландри се обърна ядосано и видя малката Фадет, а близо до нея Жане Скакалеца, който накуцваше, защото беше кривокрак от рождение. Ландри не й обърна внимание и продължи пътя си, защото никак не му беше до смях, но Фадет го потупа по другото рамо.

— В устата на вълка, на вълка! Лошият близнак, половин момче, загубило другата си половина!

Тогава Ландри, който не беше разположен нито да го обиждат, нито да го закачат, се обърна рязко и понечи да удари малката Фадет; тя щеше да изпита юмрука му, ако не се беше измъкнала, защото той беше петнадесетгодишен и имаше здрава ръка, а тя беше четиринадесетгодишна и беше тъй дребничка и слаба, че никой не би могъл да й даде и дванадесет. Сякаш щеше да се счупи, ако някой я докосне.

Но беше много съобразителна и пъргава, затова не дочака удара; липсата на сила си наваксваше с бързина и хитрост. Отскокна ловко встрани, тъй че Ландри едва не удари ръката и носа си в едно голямо дърво.

— Лошо Щурче — каза тогава ядосано той, — ти сигурно нямаш сърце, щом можеш да ме дразниш, след като ми е толкова мъчно. Отдавна ме предизвикваш, като ме наричаш половин момче, но сега ми иде да ви разчекна — и тебе, и този грозен Скакалец, за да видя дали от двама ви ще излезе четвъртина свястна порция.

— Тъй де, хубаво близначе от Близначницата, господар на лъката от брега на реката — продължи да се кикоти малката Фадет, — много сте глупав да се карате с мен, след като мога да ви кажа новини от вашия брат и да ви покажа къде е той…

— Това е съвсем друго — омекна веднага Ландри. — Ако знаеш, Фадет, кажи ми, много ще бъда доволен.

— Нито Фадет, нито Щурчето вече ще ви помогнат — каза момиченцето. — Вие ми наговорихте сума глупости и щяхте да ме ударите, ако не бяхте толкова тежкоподвижен и непохватен. Търсете си сам вашия загубен брат, щом сте толкова многознаен!

— Аз наистина съм глупав, че те слушам, лошо момиче! — обърна й гръб Ландри и си тръгна. — Ти знаеш къде е брат ми, колкото и аз, пък и не те бива повече от баба ти, която е стара лъжла и никаквица!

Но малката Фадет, влачейки с една ръка Скакалеца, който бе успял да я улови и да увисне на мръсната и пола, тръгна след Ландри, все така кикотейки се и повтаряйки, че никога няма да намери брат си. Понеже не можеше да се отърве от нея и си помисли, че баба й и тя може би са в състояние да му попречат да намери Силвине, като направят някаква магия или се споразумеят с нощния дух на реката, Ландри реши да се върне в къщи.

Малката Фадет го последва до оградата на ливадата и когато той я прескочи, кацна като сврака на дървените преградки и закрещя:

— Сбогом, хубаво близначе без сърце, което зарязва братчето си! Ще има много да го чакаш на вечеря. Няма да го видиш нито днес, нито утре, защото той стои там неподвижен като камък, а ето че се задава буря. Още тази нощ в реката ще нападат дървета и тя ще отнесе Силвине толкова далеч-далеч, че никога няма да го видиш вече.

Студена пот обля Ландри, като слушаше тези злобни приказки. Той не вярваше нито на една дума, но семейство Фаде се славеше, че има спогодба с дявола, затова не беше спокоен.

— Хайде, Фаншон — каза Ландри, като се спря, — ще ме оставиш ли, или няма да ме оставиш на мира. Знаеш ли наистина нещо за брат ми?

— А какво ще ми дадеш, ако го намеря, преди да завали дъждът? — запита Фадет, като се изправи на оградата и разпери ръце, сякаш ще отлети.

Ландри се чудеше какво да й обещае и започна да мисли, че тя иска да го дразни, за да му измъкне пари. Но вятърът, свистящ в дърветата, и гръмотевицата, която започваше да тътне, го накараха да потрепери от страх. Не се боеше от бурята, но все пак тя се зададе изведнъж, по някакъв странен начин. Възможно е Ландри, както беше угрижен, да не бе забелязал, че от два часа в дъното на долината се трупат облаци; той усети бурята, когато малката Фадет му каза, че тя идва и полата й изведнъж се изду, а грозните й черни коси, висящи изпод винаги зле завързаната й забрадка, щръкнаха като четина. Един пристъп на вятъра отнесе каскета на Скакалеца, Ландри едва задържа шапката си. За две минути небето почерня, а Фадет все още изправена на оградата, му се стори два пъти по-голяма от друг път. Тогава, трябва да признаем, Ландри се изплаши.