Жорж Санд - Индиана

Ако реката не отделяше Силвине от Ландри — тя не беше особено широка, но на места бе дълбока, — той сигурно веднага щеше да се хвърли на врата на брат си, без да размисли. Но тъй като Силвине не го видя, има време да размисли как да го изтръгне от полусънното състояние и как да го убеди да се върне в къщи. Защото, ако клетият сърдитко откажеше да мине от другата страна на реката, можеше да избяга, а Ландри мъчно щеше да намери веднага брод или мостче, за да го настигне.

Ландри се запита как би постъпил в подобен случай баща му, който беше разумен и предпазлив за четирима. И си каза, че татко Барбо сигурно щеше да се приближи тихо, без да показва на Силвине колко е разтревожен, за да не се почувствува той неудобно, но и за да не помисли отново да им поднася такива неприятни изненади.

Затова започна да свири уж на косовете, както свирят овчарите, когато минават вечер из храсталаците. Силвине вдигна глава и като видя брат си, се засрами; той скочи бързо, надявайки се, че Ландри не го е забелязал. Но Ландри се престори, че току-що го вижда и му извика спокойно, защото реката течеше тихо — не можеше да заглуши гласовете им.

— Ей, Силвине, ти ли си? Какво правиш там? Чаках те цялата сутрин и като видях, че не се връщаш, дойдох да се разходя насам, докато стане време за вечеря. Надявах се, че ще се върнеш дотогава в къщи. Понеже се срещнахме, да се връщаме заедно. Хайде да се спуснем по реката — ти по онзи бряг, аз по този, и ще се срещнем при брода Рулет. (Този брод на реката се намираше при къщата на баба Фаде.)

— Да вървим — каза Силвине, като подхвана агнето; понеже го познаваше отскоро, то не беше свикнало да го следва.

Двамата братя се спуснаха надолу по реката, без да се поглеждат, защото се страхуваха да не издадат колко им е било мъчно, че са сърдити, и радостта си, че пак са заедно. От време на време Ландри се правеше, че нищо не е имало, и подхвърляше по някоя и друга дума. Запита го откъде е намерил сивото агънце, но Силвине не му обясни, защото не искаше да признае, че е бродил далеч от къщи. Като видя, че въпросът му е неприятен, Ландри го успокои:

— Ще ми разкажеш по-късно. Вятърът се усилва. Опасно е да вървим под дърветата. Добре, че започва да вали, бурята скоро ще стихне.

И си помисли: „Щурчето правилно ми предсказа, че ще го намеря, преди да завали. Това момиче наистина знае много повече неща от нас.“

И през ум дори не му мина, че близо четвърт час се бе разговарял с баба Фаде; в това време малката Фадет сигурно беше видяла Силвине. После изведнъж се сети, че сигурно е станало така, но все пак откъде можеше да знае Фадет какво го тревожи, след като я нямаше, когато той беше у тях. Вярно, че бе разпитвал всеки срещнат, докато отиваше към тръстиките, и някой би могъл да й каже; освен това тя беше любопитна, тъй че можеше да се е скрила и да е подслушвала.

Клетият Силвине пък се чудеше как да обясни лошото си държане към брат си и към майка си; той разбираше, че Ландри се преструва и не знаеше какво да каже, тъй като никога не беше лъгал и нищо не беше крил от брат си.

Когато премина брода, все още не беше намислил как да излезе от затруднението.

Щом се озова на другия бряг, Ландри го прегърна, и то много по-топло от друг път, но се въздържа и не го разпита нищо, защото видя, че на Силвине му е неудобно; отведе го в къщи, като бърбореше разни неща, без да споменава за това, което им беше на сърцето. Когато минаваха край къщата на баба Фаде, той потърси с поглед малката Фадет, искаше му се да й благодари, но вратата беше затворена и отвътре се чуваше само гласът на Скакалеца, който ревеше — баба му го беше натупала както всяка вечер, все едно дали си заслужаваше боя, или не. На Силвине му домъчня и той каза на брат си:

— Каква неприятна къща, вечно плачат и се бият! Вярно е, че няма по-лошо и по-опърничаво дете от Скакалеца, а пък Щурчето не струва и пукната пара. Но колко са нещастни тези деца, че си нямат нито баща, нито майка, а ги мъчи тая стара врачка, която е лоша и нищо не им прощава.

— Друго е в нашия дом — отговори Ландри. — Нито татко, нито мама са ни били някога и дори когато ни се карат за детските ни бели, карат ни се тъй кротко и добродушно, че съседите не ги чуват. Едни хора са щастливи, без да разбират щастието си, а малката Фадет, нещастна и вечно подритвана, все се смее и не се оплаква от нищо.

Силвине разбра упрека и се разкая за грешката си. Той страдаше още от сутринта и все искаше да се върне, но се срамуваше. Изведнъж му стана толкова мъчно, че заплака безмълвно. Но брат му го хвана за ръка и му каза: