Жорж Санд - Индиана

— Фаншон — каза той, — предавам се, ако върнеш брат ми. Може би си го видяла, може би знаеш къде е. Бъди добро момиче, не зная какво удоволствие ти доставя моята мъка. Покажи, че имаш добро сърце, и тогава ще повярвам, че струваш много повече, отколкото всички мислят, като те гледат и слушат приказките ти.

— А защо да бъда добро момиче — запита тя, — след като ти се отнасяш зле към мене, а аз не съм ти направила нищо лошо. Защо да бъда добра с двама близнаци, които ми се надуват като петли и никога не са ми казали една свястна дума?

— Хайде, Фадет — помоли Ландри, — искаш да ти обещая нещо, кажи бързо какво е то и ще ти го дам. Искаш ли новия ми нож?

— Я го покажи — скочи като жаба до него Фадет.

И като видя ножа, който не беше лош и за който кръстникът на Ландри беше платил десет су на последния панаир, тя се изкуши за миг. Но скоро това й се стори малко и попита дали няма да й даде малката бяла кокошка, голяма колкото гълъб, с перушина чак до пръстите.

— Не мога да ти обещая бялата кокошка, защото тя е на майка ми — отговори Ландри, — но ти обещавам да я поискам за тебе и сигурен съм, че мама няма да откаже, защото ще бъде доволна, ако намеря Силвине, така че нищо няма да й досвидее, за да ти се изплати.

— Виж ти — каза малката Фадет, — ами ако поискам вашата козичка с черната муцунка, стрина Барбо ще ми я даде ли?

— Боже мой, боже мой, колко бавно решаваш, Фаншон. Слушай какво ще ти кажа: само едно е важно — ако брат ми е в опасност и ти ме заведеш при него, няма в нашия дом кокошка или пиле, коза или козленце, които баща ми и майка ми, сигурен съм в това, не биха ти дали от благодарност.

— Е, добре, ще видим, Ландри — каза малката Фадет, като протегна сухата си ръка на момчето; те се ръкуваха в знак, че са се спогодили, и той потрепери, защото в този миг очите й горяха тъй, сякаш пред него беше самият нощен дух. — Сега няма да ти кажа какво искам от тебе, защото може би и аз не знам какво ми се иска. Но запомни добре, че в този час си ми дал обещание и ако измениш на думата си, ще кажа на всички да не вярват на Ландри. Слагам точка тук и не забравяй, че ще те оставя на мира до деня, когато реша да те помоля за нещо, а ти трябва да го изпълниш без забава и без съжаление.

— На добър час, Фадет! Разбрано. Обещано — каза Ландри и й подаде ръка.

— Хайде — каза тя гордо и самодоволно, — върни се сега към реката и слизай, докато чуеш блеене. Където видиш сиво агне, ще видиш и брат си. Ако не стане, както ти казвам, освобождавам те от думата ти.

И Щурчето помъкна Скакалеца, без да му обръща внимание, че протестира и се извива като змиорка в ръцете му, и скочи в храстите, тъй че Ландри нито ги видя, нито ги чу, сякаш беше сънувал. Не губи повече време да се пита дали малката Фадет му се е подиграла или не. Изтича бързо до ливадата с тръстиките и стигна до лъката. Смяташе да я подмине, без да оглежда мястото, убеден, че Силвине не е там, когато изведнъж чу блеене. „Боже господи — помисли си той, — ето че момичето правилно ми предрече. Чувам агнето, значи, и брат ми е там. Но дали е жив или мъртъв?“

И той навлезе в храстите. Брат му не беше там, но като повървя по течението, заслушан в блеенето на агнето, на десет крачки по-долу Ландри видя брат си на другия бряг — той седеше, сгушил под ризката си агънце, сиво от муцуната до опашката.

Силвине беше жив и здрав и по лицето му нямаше драскотини, нито пък дрехите му бяха изкъсани; Ландри тъй се зарадва, че благодари на добрия господ, без да се сети да му иска прошка, че е прибягнал до знанията на дявола, за да постигне това щастие. Но точно когато щеше да извика Силвине, който не го виждаше и като че ли не го чуваше от ромона на водата, течаща буйно по камъните на това място, той се спря да го погледа. Не можеше да се начуди, че го намира точно така, както му беше предсказала малката Фадет — неподвижен като камък, сред дърветата, които вятърът бясно огъваше.

Всеки знае, че е опасно да се седи на брега на нашата река, когато се надига буря. Всички брегове са подкопани и вятърът все изкоренява някоя от елхите, които едва се задържат и могат да се сгромолясат, без човек да очаква. Но Силвине, макар да не беше нито прост, нито безумен, сякаш не обръщаше внимание на опасността. Стоеше тъй, като че ли се намира в здрава плевня. Цял ден беше тичал и скитал и, за щастие, не се бе удавил в реката, но беше като удавен в скръбта си; седеше неподвижно, втренчил очи във водата, с лице, бледо като водна лилия, полуотворил уста като малка рибка срещу слънцето, с разрошени от вятъра коси, без да обръща внимание дори на агънцето, което беше намерил заблудено из ливадите и над което се бе съжалил. Той го беше сгушил в пазвата си, за да го занесе в кошарата му, но забрави да попита на кого е. И сега то седеше на коленете му и блееше, без той да чува отчаяния му зов; клетото животинче се оглеждаше наоколо с големите си светли очи, удивено, че никой не му отвръща, че не вижда нито своята ливада, нито майка си, нито кошарата и това засенчено буренясало кътче край реката сигурно го плашеше.