Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Божият човек караше огромен шевролет „Импала“ по поръчка. Както откри Том, основното му предимство беше огромният багажник, защото добрият отец без срам и свян приемаше всичко от паричен еквивалент до някой и друг пушен бут или услугите на роднина на изпадналите, приел да му служи като помощник. Том все си мислеше, че преподобният трябва да има родствени връзки с Херцога и Дофина, небезизвестните мошеници от „Хъкълбери Фин“. Доколкото знаеше, за разлика от галантните обирджии от шедьовъра на Марк Твен, Литъл Боб никога не бе прогонван от някой град, овалян в катран и пера. И все пак измамените граждани като нищо биха сторили тъкмо това, а и Господ вероятно би си затворил очите. Всъщност нямаше да е странно той да прати някое и друго чудо като един вид награда за подобно достойно деяние.

И все пак Том не можеше да скрие възхищението си от неотклонната решителност на този човек. По време на разследването дори се бе разделил с последната си двайсетачка, а при това не беше баптист. Това бе момент на умопомрачение и слабост, от която Том все още се срамуваше. И все пак нека отдадем дължимото на Елинор. Тя бе върнала двайсетачката на Том и остана единственият човек, за когото се знаеше, че е успял да изтръгне обратно пари от преподобния Боб без намесата на съда. Изготвеното от двамата изобличение на шарлатанина се появи в националния ефир, създаде им име и престиж, а и сложи край на измамната игра на преподобния.

— Как я караш? — невъзмутимо попита Елинор.

— Ами работя. През последната година повечето тук, в Щатите — успя да отвърне Том.

— Зная. Четох какво си написал в „Архитектурен преглед“ за мебелите на Дънкан Файф. Първата статия за старинни мебели, която успя да ме разсмее. Хубава беше.

Неочаквано окуражен, Том се осмели да отвърне:

— Между нас казано, преди да се захвана, го бърках с кулинарния гуру Дънкан Хайнс, но здравата се порових, напипах същината и после похарчих парите. Нали ме знаеш.

— О, да, знам те.

Тя дори не се усмихна, макар че Макс се захили. Том усети, че го свива стомахът, а гърлото му пресъхна пред тези огромни смарагдови очи, които го пронизваха без сянка на одобрение. Сякаш беше обул бетонни обувки, които притискаха глезените му. Усещането за надвисналата зла участ му бе някаква утеха, сякаш краят щеше да дойде бързо и относително безболезнено.

— Значи си сценаристка? — успя да изрече той.

— Една от най-добре пазените тайни на Холивуд — обяви Макс. — Експерт по съживяването на неспасяеми драсканици. Нали си представяш, сценарият определено куца и ти е нужно чудо, и то на мига? Е, тогава се появява Елинор, замахва с вълшебната пръчица и му придава фасон. Вадила ме е от огъня неведнъж, когато някой писател от топлистата, на когото съм платил милиони, оплете конците. За последните ми пет филма буквално пренаписа всичко. Най-сетне я предумах сама да напише оригинален сценарий.

— Не съм изненадан, тя открай време пише страхотно. — И на този комплимент не получи реакция. Бетонът пълзеше нагоре към прасците му.

— Та какво се готви, Макс? — попита Елинор с леко кимване по посока на Том. Тя очевидно нямаше желание да се впускат в спомени; искаше единствено да сложи край на всичко това, тоест на неговата персона.

— Хрумна ми блестяща идея. — И Макс разясни замисъла си на Елинор, докато Том се чудеше дали пък да не се хвърли през някой прозорец право под колелата на „Кап“. От ясно по-ясно беше, че Елинор не е ни най-малко очарована от гениалните мисловни проблясъци на своя режисьор.

И въпреки това каза:

— Нека си помисля, Макс.

— Ама разбира се. Знаеш ли какво, по-късно можем да пийнем заедно по нещо. Някой ми каза, че тук алкохолът съвсем не бил забранен.

— Да, наистина — потвърди Том. След което добави шеговито: — Всъщност целият влак е един голям бар. — Погледна към Елинор, която бе отвърнала очи. Усети ръцете си като отсечени.

— Значи се уговорихме. Около осем, а? — рече Макс.

— Тук поднасят и вечеря. Имам резервация за седем. — Том отново погледна към Елинор, сякаш се опитваше със силата на волята си да я накара да се присъедини към него.

— Обядвах късно във Вашингтон — рече тя. — Ще пропусна вечерята.

— Май и аз не мога да дойда — каза Макс. — Трябва да звънна на няколко телефона, Том.

— Ей, гледайте да не умрете от глад. — Точно в този момент бетонът се качваше към устата му.

— А, няма страшно, Кристобал ми е взел от любимите лакомства. Всъщност не си падам по храненето под час, хапвам, когато огладнея.