Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Едва ли бе прочутият режисьор. Този младок не приличаше на режисьор — не че Том имаше представа как следва да изглеждат режисьорите. Следователно трябваше да е кинозвезда или писател. Том бе готов да заложи за писател. В края на краищата имаше компютър и принтер. Освен това приличаше на младите модни драскачи, каквито в Холивуд доста се търсеха. Всеизвестно бе, че веднъж стане ли на трийсет, човек биваше тържествено заклеймен като досадник, на когото прощават единствено лошата подстрижка и удобните обувки.

Том продължи към следващото купе. Тъкмо се канеше да надникне, когато някакъв мъж плъзна вратата встрани и едва не се блъсна в него.

— Извинете.

Том погледна незапалената цигара в ръката на мъжа.

— Току-що научих, че не мога да пуша в купето — обясни той, макар че не дължеше на Том никакво обяснение.

По стар репортерски навик Том набързо огледа непознатия. Мъжът беше среден на ръст, около шейсетгодишен, общо взето, слаб, но вече с коремче. Имаше гъста посребрена коса, свеж тен, с какъвто по Коледа се фукат живеещите в Калифорния, а облеклото му се състоеше от скъпи черни панталони, бяла копринена риза, сако от туид и обувки „Бруно Мали“. Просто миришеше на безгрижни, небрежни милиони.

— На долното ниво има салон за пушачи — услужливо рече Том.

— Е, значи натам съм тръгнал. Стотици пъти съм се опитвал да се откажа от този навик. Пробвах с лепенки, опитвах дори и хипноза, но нищо не помогна.

— Аз пушех по две кутии на ден, но сега само от време на време запалвам по някоя пура.

— И как успяхте? — поинтересува се мъжът.

— Какво да ви кажа, беше въпрос на живот и смърт.

— О, разбирам. На кого ли му се умира от рак на белите дробове.

— Не, нямах това предвид. Работех като репортер отвъд океана. Включен бях в конвой журналисти и ни нападнаха партизаните. Една от колите пред нас бе улучена от снаряд. Войниците, които ни охраняваха, ни казаха да запазим спокойствие. В следващия момент камионът пред нас се взриви. Отново ни заръчаха да запазим спокойствие, да не правим излишни движения. Много скоро без малко да ни уцели минохвъргачка и хората от охраната пак ни наредиха да запазим спокойствие. Миг след това скочиха и побягнаха.

— Господи! И какво стана после?

— Очевидно ни бяха взели на прицел и нямаше смисъл да чакаме повече. Всички скочихме и хукнахме към планините. Един кореспондент на „Ройтерс“, около петдесетгодишен заклет пушач, не успя да се спаси. Направо се строполи на земята. Изглежда, получи инфаркт.

— Не спряхте ли да му помогнете?

— Бих му помогнал, разбира се, но влачех на рамо друг колега с изкълчен глезен. Драснах нагоре по възвишението, а сърцето и дробовете ми щяха да се пръснат. Имах чувството, че ще изплюя всичките си фасове. Един бог знае как успяхме да се доберем до приятелски лагер.

— Ами онзи от „Ройтерс“?

— А, надявам се, че инфарктът го е убил, преди да го застигнат партизаните. Те не бяха много състрадателни. Оттогава цигара не съм докосвал — добави Том. — На другите не бих препоръчал този метод, разбира се. Може да се появят сериозни странични ефекти.

— А, сигурно. Ама че история. Значи военен кореспондент, а?

— Вече не. Страхотиите, които отразявам сега, се свеждат до това как той и тя да подредят гардеробите си по такъв начин, че все пак и съпругът да има известно лично пространство, а привличам вниманието и върху опустошителните опасности, които крие домашното барбекю.

Мъжът се разсмя и протегна ръка.

— Това ми харесва. Много забавно. Нека да ви се представя — Макс Пауърс.

Том смяташе, че е разпознал мъжа, а когато чу името, всичко си дойде на мястото. Това действително беше прочутият режисьор, който редовно присъстваше в десетката на най-влиятелните фигури в Холивуд. Макар да бе известен повече със заглавията, постигнали огромен търговски успех, имаше и филми, които бяха допаднали на критиката, неведнъж бе номиниран за „Оскар“, а преди няколко години бе отнесъл у дома си ценната статуетка.

— Том Лангдън — представи се на свой ред Том. — Много ваши филми съм гледал, мистър Пауърс. Добър разказвач сте, наистина. Държа на мнението си въпреки помпозните нелепици, които ни пробутват критиците.

— Благодаря. Аз това и се опитвам да правя, да разказвам. Наричай ме Макс. — Той пъхна незапалената цигара в джоба на ризата си и се огледа. — А в момента се опитваме да скалъпим някаква история за този начин на придвижване.

— Защото си открил нещо интересно във влаковете?