Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Бяха обиколили страната, за да открият интересен материал, макар че Елинор търсеше по-скоро лични преживявания и дори бе пожелала да бъде кръстена в река Йордан. Твен също бе се къпал във вода от главния извор на свещената река след дълъг прашен преход от Дамаск през пустинята, макар по-скоро от хигиенни подбуди, отколкото с духовна цел. Том и Елинор си бяха купили йорданска вода в прозрачни бутилки, оформени като тялото Христово, и ги бяха изпратили у дома заедно с тенекиена кутия свещен въздух, събиран в древните църкви на Израел. Том открай време си знаеше, че тези две неща са невероятно популярни сред американските туристи, които възторжено отнасяха у дома си въздуха и водата и ги връчваха на собствените си свещеници. Предполагаше, че ги подтиква надеждата да си подобрят рейтинга в Божиите очи, като един вид капиталовложение.

Една Коледа двамата бяха отишли на екскурзия до Витлеем, защото Елинор бе пожелала да види къде точно синът Божи се е появил на този грешен свят. Макар и да му липсваше особена религиозна нагласа, Том се бе смирил, озовавайки се в близост до мястото на едно толкова значимо събитие.

След посещението във Витлеем Марк Твен бе докладвал, че всички християнски секти (освен протестантите) имали параклиси под покрива на Храма на гроба Господен. В същото време бе отбелязал и своето наблюдение, че всеки трябва да се придържа към своите граници и да не се осмелява да навлиза в чужда територия, което било убедително доказателство, че дори около гроба на Спасителя християните не могат да се молят мирно. Очевидно някои неща съвсем не се бяха променили през годините, откакто Марк Твен бе предприел своето поклонничество.

Двамата американски журналисти се оказаха сред малцината в Израел, които отбелязаха най-свещения сред християнските празници. Том и Елинор бяха украсили малка елха в своя апартамент, бяха си приготвили празнична трапеза, след което си отвориха подаръците. А после зареяха погледи навън към мрака на Средиземно море, наслаждаваха се на гледките и ароматите на пустинята и празнуваха едно събитие, което за повечето американци бе свързано със сняг, шишкав веселяк и припукващ в камината огън. После заспиваха прегърнати. За Том тези Коледи в Тел Авив бяха най-прекрасните в живота му. Като изключим последната.

Елинор бе излязла за някои последни покупки от бакалията. Четирийсет минути по-късно се върна и заяви, че иска да се прибере у дома, защото й било дотегнало да пише за опасностите, грозящи този странен свят, и тъкмо това бил моментът да си отиде. Отначало Том реши, че тя се шегува. После стана ясно, че говори сериозно. Всъщност на мига бе започнала да си стяга багажа, след което се обади в „Ел Ал“, за да си направи резервация. Опита се да направи резервация и за Том, но той решително отказа. Допреди час животът му се бе струвал прекрасен, а ето че сега стоеше по гащета насред малкия им апартамент и целият му свят се сриваше.

Зададе й въпроса какво толкова се е случило през последните четирийсет минути, за да я подтикне към това съдбоносно и за двама им решение, без дори да го попита тя отвърна, че било време да се прибере у дома. Започна се като нормален разговор, който прерасна в спор, а спорът — в караница. Докато тя си опаковаше багажа, и двамата вече крещяха, а Том бе толкова объркан и разстроен, че не помнеше и половината от онова, което бе изрекъл.

Елинор взе такси, Том я последва. На летището продължиха да се карат. Най-сетне дойде време тя да вземе ескалатора, който щеше да я отведе до автобуса. Ето в този момент, вече със спокоен глас, Елинор още веднъж го беше помолила да тръгне с нея. Ако наистина я обичал, щял да го стори. Не беше забравил как сълзите пареха в очите му, но гневът подхранваше упорството му. Не, беше отвърнал, няма да я последва.

Проследи я как се издига с ескалатора. Тя се обърна само веднъж. Изражението й бе толкова тъжно и измъчено, че той без малко да извика името й, да я помоли да го почака, защото е готов да тръгне с нея, но думите така и останаха неизречени. Също като онази нощ във влака от Кьолн, когато се канеше да й направи предложение, но не го стори. Просто й обърна гръб и си тръгна. Остави я, както го бе оставила тя.

Тогава за последен път бе видял Елинор. И сега отново, преди пет минути, в полюшващия се влак, поел към Чикаго през Толидо и Питсбърг. Все още нямаше представа какво я бе накарало да си замине. А и не разполагаше с разумно обяснение защо не е тръгнал с нея.