Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

Лижие, така се е казвал първият изпълнител на ролята на Трибуле, с основание откроява терзанията на коварно измамения баща като най-напрегнатия драматичен момент в пиесата на Юго. В споменатата сцена драматургът романтик постига дълбоко, неподправено трагично внушение. Откривайки, че в чувала е трупът на обичната му дъщеря, бащата Трибуле стига до крайната степен на човешкото страдание, до пълната покруса. Героят на Юго разкрива и осъзнава престъплението, което по силата на непредвидими обстоятелства, възприемани от зрителите през епохата на романтизма като „неизбежната съдба“, е извършил срещу самия себе си. Човекът, окрилен от неподвластната на светските условности бащина любов, изпълнен с трогателно душевно благородство, се проваля чрез собствените си кроежи в защита на естественото родителско право да опази детето си от моралната безотговорност, персонифицирана преднамерено от Юго в образа на краля.

Драматургът Юго дръзновено развенчава преданието за добропорядъчността и благочестието на френския крал Франсоа I, възхваляван от буржоазната историография като всеотдаен радетел за проникването на ренесансовата италианска култура във Франция. Авторът на „Кралят се забавлява“ описва чувствения хедонизъм на краля не толкова като следствие от артистичния му изтънчен вкус, колкото като последица на властническата суета, подхранвана от дворцовите порядки, които създават благоприятни условия за раждането и процъфтяването на всевъзможни нравствени извращения. Кралският двор се представя като „привилегировано място“, в което изкусно се насърчават изтънчените своеволия на разкрепостения морал, т.е. моралният произвол. Дворецът е потайното място, „затвореното социално пространство“, където всички съдействат за организирането на кралските забавления, на което в драмата на Юго се противопоставя „отвореното за всички пространство“ (Ан Юберсфелд) — отреденият за простолюдието градски площад, сред който се разиграва жестоката драма на Трибуле.

Франсоа I е представен от Юго като многолик, неуловим и неразгадаем в преображенията си владетел, за когото животът е забавна игра, чиято привлекателност се обуславя от възможността свободно и безнаказано да се прехожда от добро към зло и обратно. Флиртът с Бланш е едно от поредните предизвикателства, с които животът подбужда авантюристичната самонадеяност на краля да се превъплъщава, да бяга от себе си.

Романтикът Юго изкусно приземява и профанира изтънчената галантност, на „влюбения“ крал, като я съпоставя със завладяващата непосредственост и поетична възвисеност на Бланш, дъщерята на кралския шут, в изживяването на любовта. При изграждането на образа на Бланш драматургът явно е използвал за основа една привлекателна, традиционна за мелодрамата фигура — покоряващата с непорочността си, всеотдайно влюбена наивна девойка. Чрез специфичния за романтизма художествено-идеализиращ подход Юго облагородява наивитета на влюбената девойка представя непосветеността й в изкуството на любовта като пленителна добродетел, а не като смехотворна душевна незрялост.

Френските изследователи на драматургията на Юго разглеждат този образ като най-успешното художествено-драматургично превъплъщение на съзряващата под въздействие на любовта женственост в театъра на романтизма. Истина е, че драматургът романтик по неповторим начин пресъздава превръщането на трогателната с трепетните си колебания влюбена девойка в пленителна с всеотдайността и жертвоготовността си към любимия жена. Бланш покорява като своеобразно второ „аз“ на Трибуле. Тя е въплътената мечта на придворния шут, обрекъл се чрез странната си професия да представлява винаги някой друг и никога самия себе си. Очарованието на Бланш произтича от свободата й, свобода да бъде вярна на себе си. Дъщерята въплъщава една дълбока човешка потребност, която се оказва неосъществима за бащата.

Ако продължим предходните разсъждения, лесно ще стигнем до опасния за всяка самоволна монархическа власт подривен идеен заряд на драмата „Кралят се забавлява“, лесно бихме открили взривяващата кралския авторитет социално-нравствена поука. Раболепието пред всяка неограничена еднолична власт, дори зад безобидната фасада на привидно безотговорното шутовство, никога не остава безнаказано. Всеки компромис с нравствената поквара, всяко отстъпление от изгражданата в продължение на векове народностна етика, всяка безнравствена игра в орбитата на самозабравилия се властник неизбежно разрушават човека, обезсилват и задушават най-съкровените му високоблагородни човешки пориви.