Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Но ето че още шест деца се появиха на площада, преведени през рова от възрастни жени. Бяха момичета — голи, с гривни около китките и глезените. Когато пристъпиха, сред мъжката публика се разнесе весела глъчка. Хейнецът остана удивен. Нима и тях ги приемаха за членове на племето? Е, това поне е добре…

Две девойчета бяха малко по-големи, другите съвсем млади, едното дори не беше на повече от седем години. Те бяха построени в редица с гръб към зрителите и с очи към хлапетата. Зад всяко стоеше прибулената жена, която го бе довела през моста. Зад всяко момче пък бе застанал гол старейшина. Хавжива гледаше, без да откъсва мислите си от ставащото. Момиченцата се отпуснаха с лице нагоре върху топлата сивкава пръст на площада. Онова от групата, което не го стори веднага, беше свалено долу от жената зад него. Съсредоточените мъже минаха край момчетата и един по един легнаха върху някое момиче. От публиката се чуха подигравки, смях и възгласи „Ха-ха-ха!“.

Прибулените госпожи клекнаха до главите на девойчетата. Най-старата се протегна и дръпна нечия размахана ръка. Посланикът тъй и не можа да разбере дали възрастните имитираха, или наистина извършваха полов акт. „Ето как става, вижте, вижте!“ — викаха зрителите към белязаните „герои“ сред шеги, коментари и гръмки смехове. След малко старейшините взеха да се надигат, прикривайки членовете си със странна свенливост.

Щом и шестимата се изправиха, удари часът на малчуганите. Всеки легна върху момиче и раздвижи таза си напред-назад, макар Хав да забеляза, че никой младок нямаше ерекция. Яйоуейците наоколо се хванаха за своите пениси и започнаха да предлагат: „На̀, пробвай моя!“, да се кикотят и да крещят, докато и последното хлапе скочи на крака. Жертвите изобщо не помръдваха, разкрачени, подобни на мъртви гущерчета. Тълпата от мъже заплашително запристъпя към тях, обаче старите жени ги уловиха за глезените и побързаха да ги изтеглят обратно по моста, сподирени от възгласи и нови подигравки.

— Всичките са упоени — рече милият тъмнокож господин, когато видя израза на Хавжива. — Не усещат какво става. Въобще да ви кажа…

— Разбирам — прекъсна го гостът, замръзнал на почетното си място.

— Тези имат късмет, че са избрани да участват в инициацията. Много е важно да загубят своята девственост, колкото се може по-скоро. Задължително условие е да бъдат винаги с повече от един партньор. Така няма да предявяват претенции: „Това е твой син“, „Това бебе ми го направи вождът“. Вещици нескопосни! Всъщност син се става по избор. Да бъдеш син няма нищо общо с някаква си проста робиня. И те трябва отрано да го проумеят. Но в наше време им дават упоително. Не е както преди, при корпорациите.

— Разбирам — повтори хейнецът.

Той се загледа в лицето на приятеля си. Ако се съди по тъмната му кожа, навярно в жилите му течеше господарска кръв и сигурно е потомък на някой собственик или бос. Дете на неизвестен баща, излязло от утробата на робиня. Синът е въпрос на избор. Всяко познание е част от истината, всяко познание е едностранно. В Стсе, в школите на Екумен, в колониалните лагери на Яйоуе.

— Ама ти продължаваш да ги наричаш робини — каза Хавжива. Цялото му чувство за такт, всичките му усещания бяха като вцепенени и той реагира, воден от тъпо интелектуално любопитство.

— Не, не — побърза да се поправи другият. — Много съжалявам. От момче съм свикнал с този език… Извинявам се…

— Не на мен трябва да се извиниш.

Отново бе започнал да говори студено и само онова, което мисли в момента. Мъжът запримига, после млъкна, навел глава.

— Моля те, приятелю, заведи ме вече в стаята ми — въздъхна Хав и тъмнокожият с благодарност се съгласи.

В мрака той тихо подзе на хейнски пред записния си апарат: „Никой не е в състояние да промени нищо, ако стои отстрани. Когато гледа на събитията като чужд наблюдател, отгоре, човек може да обозре цялостно принципа на една ситуация. Какво не е в ред, какво липсва. Тогава ти се иска да наместиш нещата. Но няма начин да ги съшиеш отвън. Трябва да бъдеш вътре, да участваш, да ги изтъчеш. Трябва да бъдеш част от вътъка на платното.“ Последната фраза беше на диалекта на Стсе.

Четири жени седяха върху земята в своята територия. Мястото бе привлякло вниманието му, защото се оказа съвсем неотъпкано. Предположи, че е някакъв свещен участък. Чуждопланетките бяха клекнали безцеремонно, сгушили глави между коленете си, напълно безразлични към факта как изглеждат — с онова равнодушие към мъжките очи, което вече беше забелязал тук. Бяха с бръснати черепи, а кожата им — тебеширено бледа. Хора от калта (калтаци) бе някогашното им прозвище, ала според Хавжива този цвят повече напомняше на глина или пепел. Небесносиньото на дланите и стъпалата им и навсякъде, където епидермисът е по-тънък, почти не се виждаше под пръстта, с която се бяха омацали. Тъкмо си приказваха оживено, но щом гостът наближи, млъкнаха. Две от тях бяха съсухрени, с възлести, сбръчкани колене и пети; другите две — млади. Той приседна в края на равната площадка и всички започнаха да му хвърлят бегли погледи.