Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Той знаеше, че отначало трудовите лагери са били в преобладаващата си част съставени от мъже. Хората развили свое вътрешно управление, строга йерархия и протекционизъм. Властта се придобивала чрез изпитания, а се задържала със сложни комбинации на независимост със съглашателство. Когато накрая почнали да докарват тук и жени, те били приети в тези сурови условия като роби на робите. Използвали ги за слугини и сексуални отдушници и босовете, и затворниците. Полова вярност и партньорски отношения се съблюдавали само между мъжете, от които зависела племенната политика. През следващите векове наличието на деца обогатило местните обичаи, но системата на мъжко доминиране, впрочем твърде изгодна за собствениците, не се променила особено.

— Надяваме се да ни удостоите с присъствието си по време на утрешната инициация 9 9 Посвещаване в религиозно тайнство (фр.). — Б.пр. — рече старейшината със своя сериозен тон и Хавжива го увери, че нищо не би могло да му достави по-голяма чест от това да види една толкоз значима церемония.

Онзи остана явно доволен, макар да не го показа външно. Беше петдесетгодишен, което означаваше, че е бил роден роб и е преживял ужасите на Освободителната война. Хав потърси следи от рани, спомняйки си думите на доктор Йерон, и ги откри. Човекът бе мършав, куц и нямаше горни зъби, целият белязан от глада и борбата. Имаше и татуировка — четири резки от шията до лакътя (те пресичаха предната част на рамото му като дълги еполети) и отворено тъмносиньо око върху челото. В неговото племе то бе символ на получена по право неизменна привилегия. Властник сред безвластните, господар сред закрепостените, докато жестоките стени бяха съборени.

Ето че тръгна по тясна пътека от вратата до общежитието и следвайки го, момъкът забеляза, че никой не ги придружава. Мъжете, жените и децата вървяха по една по-широка, успоредна алея, която се отклоняваше и водеше към друг вход. Оказа се, че това е пътеката, предназначена специално за вожда.

Същата нощ, докато дечурлигата, които щяха да приемат утре инициация, постеха и бдяха в женската страна на къщата, всички старейшини се бяха събрали на празненство. По масата димяха големи количества пикантни ястия с много подправки и съблазнителен вид. Вездесъщият ориз се поднасяше с различни оцветители и билки, но предимно с месо. Жените се вмъкваха пъргаво, сервирайки все по-изтънчени блюда с все повече говежди мръвки — характерната за босовете храна сега се бе превърнала в свидетелство на новопридобитите свободи.

Отвикнал да яде месо, Хавжива бе напълно сигурен, че ще получи разстройство, ала мъжки дъвчеше задушеното и бифтеците, понеже разбираше от какво огромно значение е изобилието за онези, които никога не са имали достатъчно.

Щом гозбите най-сетне свършиха и на тяхно място се появиха грамадни купи с плодове, жените се скриха. Дойде ред на музиката. Племенният вожд кимна към своя лев — дума, която означаваше сексуален любимец, побратим; не наследник и не син. Младежът, самоуверен, добродушен красавец, се усмихна, кротко плесна с ръце и потри сивкавосините си длани в едва доловим ритъм. Масата се смълча; той започна да пее, но шепнешком.

Някога музикалните инструменти били забранени в повечето колонии. Босовете не разрешавали нищо освен ритуалните химни, посветени на Туал, които се изпълнявали през десетдневната служба в чест на богинята. Ако установели, че някой губи времето на корпорацията с песни, му наливали сярна киселина в гърлото. Робът бил длъжен да върши работа, а не да вдига шум.

И ето че хората от древните лагери развили способността, като докосват леко длани една в друга, да си тананикат полугласно дълъг, монотонен напев. Думите съзнателно се накъсвали, изопачавали и съкращавали, та да изглеждат почти безсмислени . Шеш (алабализми) нарекли собствениците това изобретение и на робите било позволено „да търкат ръце, мънкайки безсмислици“, щом го правят толкова тихо, че да не се чува отвъд крепостните стени.

След като в продължение на триста години бяха пели по този начин, така пееха и днес.

Изпълнението потискаше Хавжива, вдъхваше му усещане за страх. Скоро се присъединиха още хора, ритъмът се усложни допълнително. Кръстосаните извивки се сляха, макар и не съвсем, в единен шипящ звук, който се нижеше редом с провлачената, монотонна мелодия, сякаш всеки момент ще образува дума. Завладян от напева, той си казваше — ето, ей сега някой ще издигне глас високо над останалите, левът ще нададе вик на триумф, ще отпусне гърлото си! Но това все не ставаше. Тихата музика с едва-едва доловима смяна в темпото продължаваше да тече неизменна като ромон на ручей. Нагоре-надолу по трапезата се подаваха бутилки оранжево йотеско вино. И те пиеха. Поне можеха да си го позволят свободно. Всички се напиха. Смехове, викове, закачки започнаха да прекъсват пеенето.