Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

После тръгнаха към общежитието по пътеката на вожда. Вървяха прегърнати, пикаеха, един-двама спряха да повърнат. Някакъв мил тъмнокож човек, който седеше до Хавжива, сподели леглото му в нишата, която му предоставиха набързо.

По-рано вечерта същият мъж му беше казал, че смесените контакти са забранени през нощта и деня на инициацията — инак това щяло да доведе до промяна в енергиите. Ритуалът щял да се изврати и малчуганите нямало да станат пълноценни членове на племето. Само вещица, разбира се, би нарушила табуто, но много жени били вещици и се опитвали да съблазняват от чиста злост. Редовният, тоест хомосексуалният акт просто би повдигнал душевното ниво, церемонията щяла да се осъществи правилно и да влее у момчетата сили, за да устоят на изпитанията. Ето защо всеки от мъжете след банкета трябваше да си намери партньор за през нощта.

Посланикът бе доволен, че му е отреден тоя яйоуеец, а не някой от вождовете, които му вдъхваха страх и които нищо чудно да очакваха от него истински енергетизиращ подвиг. В случая, доколкото можа да си спомни на светло, той и неговият съсед се бяха оказали доста пияни, тъй че заспаха по средата на милувките, без да изпълнят добрите си намерения.

От прекаляването с йотеско вино болеше глава. Хав бе имал възможност да разбере това и тази сутрин отново го потвърди.

Към обяд приятелят му го заведе на многолюдния площад и го намести на почетно място там. Пред себе си видяха рова, който отделяше женската, вътрешната територия от мъжката, порталната част на лагера. Още я наричаха така, макар че стените й бяха разрушени и бе останала само вратата като паметник, издигнал се над колибите и общежитията, както и над равните житни поля. Те се простираха околовръст, блещукайки в безветрената, палеща горещина.

Откъм женската страна излязоха шест момчета и затичаха към рова. „Прекалено е широк за тринайсетгодишни хлапета“ — помисли си Хавжива. Все пак две деца успяха да се справят. Другите четири храбро се опитаха да го прескочат, обаче тупнаха вътре. Изкатериха се пълзешком, а най-ниското даже накуцваше — бе си ударило крака при падането. Но дори и онези две, които бяха преодолели препятствието, изглеждаха изтощени и уплашени. Всичките шест имаха сиво-синия цвят на лазурит 10 10 Вид скъпоценен камък. — Б.ред. . Беше от поста и безсъницата. Старейшините ги наобиколиха шумно. После ги строиха в къса редица на площада, голи и разтреперани, с лице към мъжете на племето.

Наблизо не се виждаха никакви жени.

Започна разпит. Вождовете задаваха въпроси, на които трябваше да се отвръща мигновено, понякога от едно, а понякога от всички момчета според волята на случая. Обикновено питаха за ритуалите, нормите и етиката. Малчуганите бяха много добре подготвени — изстрелваха отговорите на минутата. Хлапето, което се бе наранило при скока, изведнъж повърна и тихо се свлече на земята като чувал. Никой не реагира; дори при някои от въпросите продължаваха да го посочват. Тогава настъпваше мъчителна пауза. Скоро клетникът се раздвижи, седна разтреперан, после с усилие се изправи на крака и застана в редицата. Посивелите му устни се помръдваха, макар че гласът му не стигаше до публиката.

Привидно Хавжива наблюдаваше ритуала с цялото си внимание, ала мислите му се бяха зареяли надалеч, към друго място и време. Ние учим хората на онова, което самите знаем, но всяко знание е просто частица от истината…

След разпита дойде белязването: дълбок разрез от основата на врата през рамото до лакътната става, направен с твърда дървена пръчка. Забиваха я в плътта, за да остави по-късно набръчкан белег, символизиращ мъжествеността. Посланикът си спомни, че на робите не се е разрешавало да боравят с метални сечива, след като влязат през портала. Подир всяка такава операция старейшините спираха да заострят пръчката, триейки я върху масивен грапав камък. Пепелявите устни на момчетата се опъваха и оголваха белите им зъби; те се гърчеха в полуприпадък, а едно от тях силно виеше и се опитваше да сподави вика си, скрило уста с длан. Друго хапеше палеца си, докато от него не потече кръв и се смеси с алените струйки от рамото му. Щом свършеха с някоя татуировка, главният вожд промиваше раните и ги мажеше с гъст мехлем.

Замаяни, треперещи, малчуганите отново се построиха в редица. Сега вече мъжете бяха по-внимателни: усмихваха им се, наричаха ги „съплеменници“, „герои“. Хавжива си пое дълбоко дъх на облекчение.