Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Ако започнем да живеем както в града, всичките ни познания ще се загубят.

Зад неопровержимия му тон се спотаяваха страх и тъга.

— Драги избранико — обърна се Хавжива към него, — вярно е това, което казваш. Много ще бъде загубено, разбирам го сам. По-малкото знание трябва да се пожертва пред по-голямото. И то неведнъж.

— Мъжете от моето племе никога няма да се отрекат от нашите традиции! — възкликна избраникът. Неговото невиждащо, сбръчкано средно око гледаше към небето, обгърнато в жълтеникава омара над безкрайните поля, въпреки че собствените му тъмни очи се взираха в земята.

Гостът му премести поглед от това чуждо лице към яркото, бяло, мъничко слънце, което жарко пламтеше, ниско сведено над тази чужда планета.

— Сигурен съм, че е така — заключи той.

Когато бе петдесет и пет годишен, постоянният служител Йехедархед Хавжива отиде на посещение в Йотебер. Не беше идвал тук твърде отдавна. Работата му като екуменски съветник към Министерството на социалната справедливост го бе задържала на север, макар често да пътуваше до другото полукълбо. Той се установи за дълго в старата столица, но навестяваше и новата по искане на младия Пратеник, който разчиташе на неговия опит. Приятелката му — те живееха заедно вече от осемнайсет години на тая планета без бракове — довършваше една своя книга и бе много натоварена. Веднъж му призна, че би предпочела да остане сама в апартамента за няколко седмици, докато пише.

— Можеш да направиш онова пътуване, за което толкова мечтаеше — предложи му тя. — Щом свърша, веднага ще дойда и аз. Няма да казвам на никого от онези проклети политици къде си. Защо не предприемеш малко бягство? Върви!

И Хавжива отиде. Никак не обичаше да лети въпреки служебната си заетост, тъй че тръгна с влак. Сега влаковете бяха хубави, бързи, пак доста препълнени. Хората с щурм слизаха и се качваха на всяка спирка, викаха по кондукторите, но не се опитваха да се покатерят върху покривите на вагоните — не и при 130 километра в час. Бе си взел самостоятелно купе в експреса до Йотебер. Дългите дни се нижеха, а той гледаше мълчаливо пейзажа, прелитащ пред очите му: възстановителните работи, някогашната пустош, новозалесените гори, разрастващите се градове. Точеха се цели мили с колиби и хижи, с къщи и жилищни блокове, селища, които напомняха старите лагери, зеленчукови градини и навеси за ремонт, фабрики, грамадни млади заводи. После отново поля и канали, в чиито води се отразяваше вечерното небе; някое босоного дете, хукнало до бял огромен бивол край житните ниви. Нощите бяха кратки и Хав сладостно се унасяше в сън от ритъма на движението.

На третия ден следобед слезе на гарата в Йотебер. Никакви тълпи. Никакви вождове. Никакви телохранители. Отправи се из топлите, добре познати улици към пазара, през градския парк. Това бе проява на малко прекомерна дързост. Престъпни банди и крадци продължаваха да кръстосват наоколо и той вървеше бдително, без да се отклонява от централните алеи. Мина покрай древния запуснат храм. Беше вдигнал един бял цвят, паднал от храсталаците. Положи го в краката на Туал. Мадоната се усмихна, взряна кривогледо към липсващия си нос. Сетне се упъти към големия нов квартал с разхвърляни пристройки. Там живееше доктор Йерон.

Вече бе закръглила седемдесет и четири и напуснала болницата, където през последните петнайсет години беше администратор, лекар и учител на по-младите. Не бе се променила много, останала си почти същата жена, с която се запозна, докато тя дежуреше край леглото му. Само че днес изглеждаше смалена; косите й бяха опадали и връзваше на главата си пъстроцветна кърпа. Те силно се прегърнаха и целунаха. Йерон го погали и потупа по рамото. Усмивката не слизаше от устата й. Никога не се бяха любили, но винаги изпитваха копнеж един към друг, винаги им правеше удоволствие да се докосват.

— Я виж, я виж, че си побелял! — извика. — Колко красиво! Влез да пийнем по чашка. Как е Араха? Кога ще дойде? Нима си пердашил през целия град с тази чанта? Още си луд, както преди.

Той й подаде специалния подарък за нея — изследването „Някои заболявания на Уерел-Яйоуе“ от екип екуменски медици, и тя жадно го пое. Известно време разговаряше откъслечно, докато проучваше съдържанието и главата за бронхита. Наля от бледото оранжево вино. После си сипаха втора чаша.

— Добре изглеждаш, Хавжива — домакинята остави томчето встрани. Очите й бяха изсветлели и искряха тъмносинкави. — Животът на светец май ти се отразява положително.