Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Ние, децата, растяхме в колонията. Не знаехме нищо за живота отвъд зидовете. Целият ни свят бе съсредоточен в колибите на робините и дългите къщи на робите, в кухненските градини и пръстения площад, утъпкан от нашите боси крака. За мен разстоянието до външната стена изглеждаше огромно.

Когато работниците от полето и мелницата излизаха сутрин през портата, аз наистина не проумявах къде отиват. Просто потъваха нейде. През деня лагерът беше наш , на хлапетата. Лятос тичахме голи, почти голи бяхме и през зимата, играехме с тояги, камъни и кал. Разбира се, гледахме да стоим по-далеч от бабите, освен когато ходехме да си изпросим нещо за ядене или те ни караха да оплевим зеленчука.

Вечер или рано през нощта тружениците се връщаха под строй, охранявани от босовете. Някои бяха изтощени и мрачни, други весели и приказливи и подвикваха нагоре-надолу. Огромната врата с трясък се затваряше зад последния. Ето че от готварските печки започваше да се издига дим. От запаления оборски тор се носеше сладостна миризма. Хората се събираха на верандите пред колибите и общежитията. Робите и робините се спираха край синора, който разделяше порталната страна от вътрешната, разговаряйки през него.

След вечеря крепостните се молеха пред статуята на Мадона Туал, ние пък отправяхме молитви към Камие. После всички отиваха да спят освен онези, дето се канеха да „прескочат рова“. Понякога през късните часове на лятото се пееше и даже бяха позволени танци. Често един от старците — това бяха съсипани, жалки възрастни мъже, а не силни като бабите — „изпяваше“ нещо от словото. Така наричахме декламацията на Аркамие . Всяка нощ без изключение будни хора учеха другите на свещените стихове. В зимните вечери някой от тези ненужни роби, които живееха благодарение на милосърдието на стариците, подхващаше по-дълги куплети. Тогава дори малчуганите се смълчаваха, заслушани в преданието.

Моята най-скъпа приятелка беше Уалсу. Бе по-голяма от мен и винаги ме защитаваше при свади между децата или когато батковците ме прекоросваха Черньо или Боси. Бях малка, но доста избухлива. Не ни закачаха много, ако бяхме двете заедно. Сетне тя започна да излиза извън портата. Майка й бе забременяла и станала твърде едра, тъй че имаше нужда от помощ в полето, за да си наваксва нормата. Геде се прибира на ръка. Всеки ден узрява по една част от стъблото, която трябва да се откъсне; събирачите на реколта минават през нивата отново и отново в продължение на три-четири седмици, а после се прехвърлят на по-късни посеви.

Когато майка й се разболя, Уалсу окончателно зае нейното място и с известна подкрепа успяваше да изпълни норматива. По онова време моята приятелка беше шестгодишна според отчитането на собствениците — те даваха на всички асети един и същи рожден ден, съвпадащ със съответната нова година, която започваше през пролетта. Всъщност може и да бе по-голяма. Бременната боледуваше и преди раждането, и след това, тъй че Уалсу я заместваше през целия този период. Никога повече не се върна при нас да играе, само вечер се прибираше за храна и сън. Тогава я срещах и си бъбрехме. Тя се гордееше, че работи. Аз й завиждах и копнеех да излизам през вратата. Вървях след нея дотам, после надничах навън към света. Стените на лагера вече ми се струваха много тесни.

Казах на баба си Досе, че смятам да ида на полето.

— Млада си още.

— Догодина ще навърша седем.

— Обещала съм на майка ти, че няма да те пускам зад портала.

Следващия път, когато Йоуа посети лагера, аз й се оплаках:

— Баба не ми разрешава да изляза, а пък толкова искам да помагам на Уалсу.

— В никакъв случай — отвърна мама. — Ти си родена за по-добра участ.

— За каква?

— Скоро ще разбереш.

И тя ми се усмихна. Досещах се, че има предвид Къщата, където работеше. Често ми бе разправяла за прекрасните неща вътре: блестящи, ярки вещи, тънки и изящни като играчки. Каза, че там било тихо. Самата Йоуа носеше красив червен шал, говореше с мек глас и дрехите и тялото й винаги бяха чисти, свежи.

— Ами кога ще я видя?

Измъчвах я, докато най-сетне въздъхна:

— Добре, ще помоля господарката.

— Какво ще я молиш?

Аз знаех само, че тази жена е твърде внимателна, порядъчна домакиня и че мама й принадлежи по някакъв начин, с което се гордее. Знаех също, че чудесният ален шал е от нея.

— Ще я попитам дали можеш да се учиш на работа в Къщата.

Произнесе го с тон, който ми внушаваше, че това е благословено от Бога място, като онуй, за което се споменава в молитвата: „И нека вляза в чистия дом, в стаите на хармонията.“