Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Съжалявам — каза Хавжива за всеки случай, защото не знаеше какво може да им е говорил.

— О, господин посланик! — възкликна жената и дълго, тежко въздъхна. — Чела съм за твоя народ, за хейнците. Те не правят като нас. При вас няма изтезания и убийства. Живеете в мир. Интересно, наистина е интересно как ли изглеждаме във вашите очи. Сигурно като чудновати вещици или дяволи.

— Не — кимна той, едва успял да потисне нов пристъп на гадене.

— Щом се пооправиш и възвърнеш силите си, имам да говоря с тебе, уважаеми господине.

В тихия й глас се усещаше нещо властно, което инак би могло да внушава страх и респект. Срещал беше и други такива хора през живота си.

— Готов съм да те изслушам и сега.

— Не, не днес. По-нататък. В момента си много отпаднал. Искаш ли да ти попея?

— Да — съгласи се Хавжива и както си плетеше, тя запя почти беззвучно, монотонно, шепнешком. В речитатив се споменаваха имена от нейната вяра: Туал, Камие. „Това не са моите богове“ — помисли си той. После притвори очи и заспа, успокоен в унеса на песента.

Наричаше се Йерон и не бе толкова стара, колкото му се стори в началото. Четирийсет и седем годишна. Беше преживяла Освободителната война и няколко периода на глад. Имаше изкуствени зъби (нещо, за което младежът не бе чувал досега) и носеше очила с телени рамки. Каза, че на Уерел се правят подобни физиологически корекции, но тук хората са бедни и не могат да си го позволят. Бе твърде слаба и косъмът й изтънял. Държеше се достолепно, ала походката й изглеждаше малко скована поради някогашна рана в лявото бедро.

По-късно му подхвърли:

— Всеки човек, абсолютно всеки човек от нашия свят има или куршум в тялото си, или белези от удари с камшик, или отрязан крак, или мъртво дете в душата си. Ето че и ти вече си един от нас, господин посланик. Минал си през огъня…

Той се възстановяваше добре. В неговия случай бяха необходими пет-шест медицински специалисти. Вождът на региона го посещаваше веднъж на няколко дни и често караше някое длъжностно лице да го навести. Хавжива проумя, че онзи му е благодарен. Жестокото нападение над екуменски представител му даваше оправдание и силна обществена подкрепа, за да нанесе удар върху консервативната, изолационистка Световна партия, управлявана от негов съперник — също герой от Освободителното движение. Той изпращаше разгорещени доклади за своите успехи в болничната стая на младежа.

Новините на живо показваха само мъже в униформи, които тичаха, крещяха, стреляха, а зелени хеликоптери кръжаха над опустели склонове. Разхождайки се из залите, Хав забеляза, че някои пациенти в отделенията се свързват с холопредавателя и „преживяват“ боя — разбира се, от гледна точка на ония с пушките и на репортерите.

Нощем екраните бяха тъмни. Йерон идваше и сядаше до него на слабата светлина от лампата.

— Нали спомена, че ще ми кажеш нещо? — попита я той.

Мракът над града беше неспокоен, разнасяше се музика и от улицата долитаха викове през прозореца, който бяха разтворили да влиза топъл въздух. Отвън нахлуваха най-различни благоухания.

— Да — тя остави плетката. — Дойдох като медицинска сестра, но се надявам да изпълня и известно поръчение. Когато чух, че си пострадал, прости ми, аз си казах: „Слава на Бог Камие и на милостивата Мадона!“ Защото не се сещах как да стигна до теб, за да ти предам моето послание, а ето че това ми откриваше възможност — тихият й глас секна за момент. — В тази болница работя от петнайсет години, още имам някакво влияние тук — Йерон отново замълча. И тонът, и мълчанието й му бяха познати. — Аз трябва да осъществя връзка от името на местните жени. Трябва да свидетелствам за тях пред Екумен. Ние се нуждаем от вашата подкрепа, от свое представителство. Естествено правителството вече е направило това, Яйоуе е член на великата космическа общност. Но каква е ползата за нас? Никаква. Знаеш ли какво са жените в нашия свят? Кръгли нули. Не участват в управлението, въпреки че поставиха началото на Освободителното движение. Те не се жалеха и умираха за него наравно с мъжете. Обаче не са били нито командващи, нито вождове. Ние представляваме едно нищо. По селата дори сме по-долу — работен добитък, животни за разплод. Тук е малко по-добре, без да е рай. Аз съм завършила медицинска академия в Бесо. По образование съм лекарка, а не сестра. Когато властваха босовете, поддържах сама цялата болница. Сега я ръководи бивш поборник. Въобще нашите мъжкари заеха мястото на собствениците; ние пък си останахме онова, което винаги сме били — робини. Не за това сме водили тази жестока дългогодишна война. Ти как мислиш, господин посланик, права ли съм? Според мен ни предстои нова битка за освобождение. Да си довършим работата докрай.