Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Момъкът прекара известно време там, изучавайки езика и общоприетите норми. След това Пратеничката, умна млада жена от Земята на име Соли, го насочи на юг към района Йотебер, който искаше да получи официално признание.

„Цялата местна история е всъщност падение“ — мислеше си Хавжива, докато пътуваше с влак през тая напълно съсипана природа.

Капиталистите от Уерел бяха експлоатирали планетата безмилостно в една продължителна оргия за извличане на блага. Нужно е време, за да се разруши някой свят, но не е невъзможно. Личеше, че безпрецедентното изчерпване на минните находища и монокултурните насаждения съвсем е обезобразило земята и унищожило нейното плодородие. Реките немееха замърсени или пресъхнали. Огромни облаци прах закриваха хоризонта на изток.

Босовете бяха управлявали плантациите с насилие и страх. Повече от век докарвали тук само роби, изтощавали ги до смърт и после стоварвали нови. В трудовите лагери към тези чисто мъжки колонии се развили примитивни йерархически структури. Когато накрая цената на живата стока от Уерел и на транспорта й се покачила неимоверно много, корпорациите започнали да купуват и робини за Яйоуе. И така, през следващите две столетия числото на потиснатите набъбнало. Те сформирали градове, които се отцепвали от колониалните общини. Хавжива знаеше, че Освободителното движение се е зародило сред жените на обезправения народ като бунт срещу мъжкото господство. Сетне той прераснал във война срещу техния общ противник.

Тромавият влак спираше твърде често. Колиби и схлупени къщурки без нито едно дърво наоколо се редуваха на цели мили, огромни пространства бяха разровени от бомби или изгорели и си стояха още в това състояние. Някои фабрики тънеха в развалини, други работеха, но изглеждаха остарели, неподдържани и бълваха ужасни пушеци. На всяка гара слизаха и се качваха рояк пътници. Хората се блъскаха, тълпяха, ругаеха хамалите, опитвайки се да превземат едва ли не покривите на вагоните. Униформената полиция ги изтласкваше грубо. В северната част на дългия континент, също както и на Уерел, можеха да се видят доста синкавочернокожи. Ала колкото влакът отиваше по на юг, те ставаха все по-малко, а жителите из селата и паланките се отличаваха с по-блед, кален цвят.

Това бяха „калтаците“ — наследници на стотици поколения уерелиански роби.

Йотебер бе между първите центрове на Освободителното движение. Босовете бяха предприели репресии, използвайки бомби и отровен газ. Цели градове са били запалвани, за да се премахнат труповете на хора и животни. Но този кошмар вече бе минало. Яйоуе беше свободна, новоприета членка на Екумен и Хав в качеството си на заместник-посланик идваше да помогне на народа от Йотеберския регион за неговия възход. Или по-скоро, от гледната точка на един хейнец, да възстанови прекъснатите си връзки с древната история.

На гарата го посрещна огромна тълпа. Всички се вълнуваха, поздравяваха го, викаха зад кордоните от полицаи и войници. Отпред стоеше делегация от официални лица, облечени във великолепни одежди и с пъстри отличия. Повечето бяха едри, достолепни, с вид на изтъкнати личности. Последваха приветствени слова, имаше репортери за новините на живо. И все пак това не беше празно зрелище. Служебните пратеници се държаха сериозно. Те искаха гостът да разбере, че е добре дошъл, че е популярен, че е — както каза вождът в своята кратка, впечатляваща реч — посланик на бъдещето.

Същата нощ в удобния си апартамент в бившата собственическа къща, превърната на хотел, Хавжива си мислеше: само ако знаеха, че техният човек от бъдещето е отрасъл сред пуебло. И никога не е гледал новини на живо до пристигането си тук, на далечното Яйоуе…

Много се надяваше, че няма да разочарова тези хора. От първия момент, когато ги срещна на Уерел, той ги хареса въпреки чудовищното им общество. Те бликаха от живот, имаха високо чувство за чест и мечтаеха за истинска справедливост. Младежът се отнасяше към справедливостта по същия начин, както древният земянин към някой бог: „Вярвам в него, понеже е невъзможно.“ Наспа се добре и се събуди бодър в топлата, светла утрин, изпълнен от очакване. Излезе да подиша свеж въздух, да разгледа своя град.

Портиерът (смущаващо бе да установи, че отчаяните борци за свобода още държат слуги) се опитваше упорито да го накара да изчака колата. Очевидно се притесняваше, че такъв големец тръгва толкоз рано пеша, без придружител. Хавжива му обясни, че е в състояние да се разходи сам. Злочестият яйоуеец остана да вика след него: