Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— А пък аз си въобразявах, че се готвиш да заминеш за Земята — кимна една от не особено проницателните му колежки. — Цялата тая материя за робството, класите и народностите не е ли свързана с историята й?

— Това е съвременната проблематика на Уерел — подчерта момъкът от Стсе.

Той не беше вече Жив. Бе се върнал от болницата като Хавжива.

Някой настъпи нетактичната му колежка по крака, обаче тя не обърна внимание.

— Очаквах, че ще последваш Тю — каза. — Мислех си, че затова не спиш с никоя жена. Божичко, само ако бях знаела!

Другите си смигнаха, но Хавжива се усмихна и я прегърна извинително.

Дълбоко в себе си беше съвсем наясно. Както някога бе предал и изоставил Ян Ян, така Тю бе предала и изоставила него. Не можеше да има връщане назад, нито продължение. Ето защо се налагаше да свие встрани. Въпреки че принадлежеше на своя народ, нямаше сърце да се върне отново там. Макар да се присъедини към историците, и при тях не искаше да се задържа. Просто трябваше да живее с чуждопланетци.

Не се надяваше да намери щастие, убеден, че го е провалил. Но схващаше също, че двете трудни, дълго усвоявани дисциплини, които запълниха неговия млад живот (знанието за боговете и знанието за историята), му бяха дали необичайна подготовка, която можеше да послужи някъде. Въобще правилното използване на наученото осмисля човешката съдба и носи удовлетворение.

Медикът дойде да го види, преди да замине, прегледа го и изпи чаша чай, без да каже нищо. Хавжива поседя с него. Той отдавна бе привикнал да мълчи и все пак понякога забравяше, че това не се приема за твърде учтиво на Ве.

— Какво има? — запита гостът. Ако се съдеше по замисления му тон, изглежда, че беше задал риторичен въпрос. Във всеки случай хейнецът не отвърна.

— Моля, изправи се — рече онзи, а после нареди: — Я сега повърви малко.

Хав закрачи из стаята; посетителят го наблюдаваше внимателно.

— Равновесието ти е нарушено. Знаеше ли го?

— Да, знам.

— Мога да накарам да ти изпеят молитвеното заклинание довечера.

— Не трябва. Аз съм си винаги леко неуравновесен.

— Ох, няма защо да бъде така — каза медикът. — Навярно е най-добре да заминеш на Уерел. Е, сбогом за този живот.

Те се прегърнаха церемониално според обичая при историците, особено тачен, когато бе съвсем сигурно, че няма да се видят никога повече. Същия ден Хавжива притисна в ритуални обятия още много хора. На другата сутрин стъпи върху борда на „Даранда“ и полетя в нищото.

При неговото пътуване със скорост осемдесет светлинни години починаха майка му, баща му, Ян Ян и всички познати в Стсе, както и ония, които познаваше на Катхад и Ве. Когато космическият кораб се приземи, те отдавна бяха вече мъртви. Детето, което роди Ян Ян, беше живяло, остаряло и предало Богу дух.

Знанието за това го съпътстваше още от раздялата с Тю. Тя се бе качила на звездолета и го бе оставила да умре. Благодарение на медика и четиримата души, пели му молитвеното заклинание, на старицата и водопадите в Тес той оцеля, но скръбната яснота никога повече не го напусна.

И други неща също се бяха променили. По времето, когато отлетя от Ве, далечното Яйоуе представляваше робовладелски свят, огромен трудов лагер. Щом кацна на Уерел, разбра, че Освободителната война е приключила, колонията се е обявила за независима планета, а и хищната институция на самия Уерел върви към разпадане.

Хавжива копнееше да стане свидетел на този ужасен и грандиозен процес, обаче посолството го изпрати право на Яйоуе. Един хейнец — Сохикелуенйанмуркерес Есдардон Айа — го консултира, преди да тръгне затам.

— Ако търсиш опасности — забеляза той, — опасно е. Ако пък дириш надежда, има я. Господарите си отидоха и бившите роби започнаха да градят. Не зная дали ще успеят. Но виж какво ще ти кажа, Йехедархед Хавжива: велики богове са се спуснали над техния свят.

Яйоуе се бе отърсила от своите собственици и от четирите корпорации, владели голямата колония в продължение на три века. Макар че трийсетгодишната Освободителна война беше свършила, битките не стихваха. Вождовете и водачите на въстанието от средите на робите, които се бяха сдобили с власт, сега се стремяха да я разширят. Различни фракции се бореха помежду си дали да изхвърлят всички чужденци завинаги, или да ги допуснат и се присъединят към Екумен. В крайна сметка изолационистите загубиха изборите; в старата колониална столица се установи екуменско посолство.