Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— О, господине, моля ви, избягвайте нашия парк, господине!

Хав го послуша, защото си помисли, че това място е затворено поради някаква церемония или залесяване. Стигна до широк площад, където пазарът вече се беше развихрил с пълна сила. И там за малко не се озова в центъра на тълпата, хората явно го забелязваха. Той носеше красивото традиционно облекло на Яйоуе — фланелка, брич, светла тясна горна дреха, — но бе единственият човек с червеникавокафява кожа в град от четиристотин хиляди души. Още щом мернеха цвета на тялото и очите му, те разбираха кой е: пришълецът. Ето че се измъкна от пазара и кривна по тихите квартални улички, наслаждавайки се на мекия въздух и старата, очарователна колониална архитектура на къщите. Спря, за да разгледа с възхищение един пищен храм на туалитите. Стори му се твърде празен и запуснат, ала видя, че в краката на каменната Мадона пред входа са поставени свежи цветя. Въпреки че носът й бе счупен по време на войната, тя се усмихваше ведро с леко кривогледи очи.

Зад гърба му се чуха гласове. Някой наблизо изруга:

— Пръждосвай се от нашия свят, чуждоземно лайно такова!

После го сграбчи за ръката, ритна го и го събори. Мъже с разкривени физиономии го наобиколиха, развикаха се. Целият се сгърчи от ужасна болка, а отпреде му изскочиха червени кръгове. Беше въвлечен сред вихъра на бой и крясъци, скоро се отпусна зашеметен и престана да усеща.

Жена на средна възраст седеше до него и припяваше монотонна песен, която му се струваше смътно позната.

Тя плетеше и дълго време въобще не го поглеждаше. Когато най-сетне обърна очи към Хавжива, само въздъхна:

— Ах!

Беше му трудно да фокусира зрението си, но все пак успя да различи, че лицето й свети с бледосинкав тен, а бялото на очните й ябълки не се вижда.

Жената докосна малък апарат, кой знае къде прикрепен към тялото му, и каза:

— Аз съм лекарка. Ти си получил мозъчно сътресение, имаш леко пукване на черепа, натъртване на бъбрека, счупена раменна кост и рана с нож в корема. Обаче не се тревожи, ще се оправиш.

Тези изречения бяха произнесени на някакъв чужд език, който той явно разбираше. Схвана поне това „не се тревожи“ и се подчини.

Изпита чувството, че е на „Даранда“ и се движи с космическа скорост. Стотици години изминаха като в лош сън, но всъщност не бяха минали. Хората нямаха лица, на часовниците липсваха циферблати. Опита се да си изпее молитвеното заклинание, само че думите му убягваха. Бяха се изтрили. Жената хвана ръката му. Държейки го така, много, много бавно го върна тук, в местното време, и той отново се озова в притихналата стаичка, където тя плетеше.

Беше утрин и топлите, ярки слънчеви лъчи струяха през прозореца. Вождът на Йотеберския регион се бе изправил до него — мъж като канара, облечен в пурпурнобели одежди.

— Наистина съжалявам — каза Хавжива с мъка и неясно, понеже устата му бе също наранена. — Глупаво беше да излизам сам. Вината е изцяло моя.

— Злосторниците са заловени и ще бъдат дадени под съд — увери го вождът.

— Но те бяха младежи. Смятам, че моето невежество и непредпазливост станаха причина за инцидента.

— Те ще си получат заслуженото — отсече големецът.

Медицинските сестри, които дежуряха при него през деня, винаги си носеха холоекран и непрестанно седяха пред новините и драмите. Звукът бе намален, тъй че спокойно можеше да не му обръща внимание. Беше горещ следобед; болният съзерцаваше как леки облаци бавно се реят по небето, когато го повикаха с учтивото звание за човек с висок статус:

— О, бързо… ако господинът погледне, ще види наказанието на онези злодеи, дето са го нападнали.

Хавжива се подчини. Зърна слабото тяло на младеж, обесен за краката. Той размахваше ръце, а червата му висяха върху гърдите и лицето. Нещастникът изкрещя и скри очи в окървавените си длани.

— Изключете го! Веднага го изключете! — гадеше му се и едва смогваше да си поеме дъх. — Вие не сте хора! — викаше Хав на своя език, диалекта на Стсе.

В стаята влизаха и излизаха санитари. Ликуващите писъци на тълпата рязко спряха. Ето че овладя дишането си и легна със затворени клепачи, като повтаряше една и съща фраза от молитвената песен все отново и отново. Накрая съзнанието и тялото му започнаха да се успокояват; той постигна някакво, макар и крехко, равновесие.

Донесоха му храна, но момъкът поиска да я върнат.

Неговата стая беше мрачна, само с малка лампа ниско долу на стената, и през прозореца се виждаха светлините на града. Нощната медицинска сестра бе тук и пак плетеше в полуздрача.