Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

Поаро лежеше напълно неподвижен, като се стараеше да диша равномерно и от време на време дори леко, но съвсем леко да похърква.

Някой се приближи до леглото му и се надвеси над него. Сетне, очевидно доволен от вида на дълбоко спящия детектив, той се обърна и отиде до тоалетната масичка. На светлината от малко фенерче посетителят започна да разглежда вещите на Поаро, старателно подредени на плота. Той внимателно опипа съдържанието на портфейла, после тихо отвори чекмеджетата и накрая зарови из джобовете на дрехите. Накрая посетителят се доближи до леглото и с изключителна предпазливост провря ръката си под възглавницата. След като я извади, той се поколеба за момент, очевидно, без да знае какво да предприеме по-нататък. Обиколи стаята, като надничаше зад картините, влезе в банята, а после се върна и отново застана в средата на стаята. Постоя малко, сетне издаде едва чуто възклицание на разочарование и се измъкна навън.

— Ах, колко сте разочарован! — промърмори си Поаро. — Да, наистина, колко неприятно! Как е могъл да допусне, че щом Еркюл Поаро е скрил нещо, той ще може да го намери! — Обърна се на другата страна и потъна в блажен сън.

На другата сутрин го събуди леко, но настоятелно почукване по вратата.

— Qui est la 4 4 Qui est la. (фр.) — Кой е? — Б.пр. ? Влезте, влезте.

Вратата се отвори и на прага застана Колин. Дишаше тежко и лицето му бе зачервено. Зад него стоеше Майкъл.

— Мосю Поаро, мосю Поаро!

— Какво има? — попита той вече седнал в леглото. — Да не би да е време за сутрешния чай? О, не, това си бил ти, Колин. Какво е станало?

Момчето не му отговори веднага. Очевидно силно се бе стреснало от нещо. Всъщност от вида на нощната шапчица на Поаро бе загубил дар слово. Най-сетне се овладя и заговори:

— Мисля… Мосю Поаро, можете ли да ни помогнете? Случило се е нещо ужасно!

— Но какво?

— Бриджет! Тя е там, навън, на снега! Струва ми се… нито мърда, нито говори… О, по-добре да дойдете и да видите сам. Много ме е страх! Тя може да е мъртва!

— Какво? — Поаро отметна завивките си със замах. — Мадмоазел Бриджет мъртва?

— Мисля… мисля, че някой я е убил. Има… има и кръв… О, елате!

— Но, разбира се, разбира се. Идвам веднага.

Детективът бързо нахлузи обувките си и наметна върху пижамата си едно подплатено с кожи палто.

— Идвам веднага. Събудихте ли другите?

— Не. Не, не съм казал на никой друг, освен на вас. Реших, че така ще е по-добре. Баба и дядо още не са станали. Долу подреждат за закуска, но аз нищо не казах на Певърил. Тя… Бриджет… е от другата страна на къщата, близо до терасата и до прозореца на библиотеката.

— Разбирам. Води ме, аз ще те следвам.

Колин се извърна леко настрани, за да прикрие усмивката си, и тръгна надолу по стълбите. Излязоха навън през страничната врата. Утрото бе ясно, а слънцето още не се бе издигнало високо над хоризонта. Снегът вече бе спрял, но бе валяло цяла нощ и всичко бе затрупано с дебел бял килим. Светът изглеждаше чист и красив.

— Ей там — посочи с драматичен жест задъхано Колин. — Аз… ей там!

Сцената наистина бе драматична. На няколко метра пред тях в снега лежеше Бриджет. Беше с пижама в цикламен цвят и имаше бяла вълнена наметка на раменете си.

По наметката се виждаха алени петна. Главата й бе обърната настрани, а лицето й бе скрито под разпиляната черна коса. Едната й ръка бе под тялото, а другата лежеше отпусната върху снега със свити пръсти. От средата на едно от алените петна стърчеше дръжката на голям крив кюрдски нож, който полковник Лейси бе показал на гостите си предната вечер.

— Mon Dieu ! — възкликна Поаро. — Като на театрална сцена!

От Майкъл се изтръгна сподавен вик. Колин тръсна глава сякаш, за да се окопити.

— Зная. Ъ-ъ-ъ… наистина изглежда някак нереално, нали? Виждате ли онези стъпки? Предполагам, че трябва да ги запазим.

— О, да, стъпките. Да, трябва да внимаваме да ги запазим.

— Така си и мислех — каза Колин. — Ето защо не позволих на никого да се приближи, преди вие да дойдете. Бях убеден, че знаете как трябва да постъпим.

— Първо — рече остро Еркюл Поаро, — ще проверим дали все още е жива, нали?

— Ами… да… сигурно — поколеба се Майкъл. — Но виждате ли… помислихме… искам да кажа, че не искахме…

— О, постъпили сте разумно. Чели сте детективски романи. Най-важното е нищо да не се докосва и трупът да остане така, както е. Но не можем да бъдем сигурни дали е труп, нали? В крайна сметка, въпреки че предпазливостта ви е похвална, на първо място идва хуманността. Трябва да повикаме лекар, преди да се обадим в полицията, не мислите ли?